Почит към Бинка Желязкова
Специален акцент в панорамата от филми на „БГ екран онлайн“ е включването на две нови заглавия, които отдават почит към режисьора Бинка Желязкова (1923-2011). Документалният филм "Бинка: Да разкажеш приказка за мълчанието" представя една от най-изтъкнатите български жени филмови режисьори. Това е разказ за пътя на творец, който никога не е избягвал конфронтацията. Филмите ѝ носят ярко политическо послание в една среда на тоталитарен идеологически контрол в България. Алегоричните ѝ градски драми изследват темата за правата на човека, художествената свобода и легитимността на политическата система.
Съчетавайки емблематичните сцени от филмите на Бинка Желязкова, редки архивни кадри и откровени интервюта с филмови професионалисти и бивши ръководители на кинематографията филмовият портрет на Елка Николова разкрива пътя на твореца в ситуация на натиск и тоталитарен контрол. Ядрото на филма са срещите на старо и ново, спомена за детството и зрелостта, тишината и какафонията на хаоса, конформизма и запазването на идентичността на твореца, мълчанието вместо безсмисленото бръщолевене.
Друг аспект на това противоречие е позиционирането на Бинка Желязкова в рамките на българското и световното кино. Добре посрещана в чужбина при участието на филмови фестивали като Експо 67 в Монреал, Филмовия фестивал в Кан, Берлинския фестивал, фестивала в Картахена, Московския филмов фестивал и в Карлови Вари, в България тя се сблъсква с подозрение и неверие. Двойният стандарт към Бинка Желязкова е очевиден. На първи план комунистическата власт награждава артистичните ѝ постижения, зад кулисите е уволнена от филмовото студио, филмите й са забранени и проектите й се отхвърлят всеки път, когато се осмелява да задава въпроси и да не спазва приетите правила. Бинка Желязкова е пример за драмата на художника от малка страна, управлявана от тоталитарен режим, който е бил насилствено затворен зад границите му. А всеки път, когато ѝ е било позволено да излезе извън тях, нейното послание доказва своята валидност.
Елка Николова , автор и режисьор:
Елка Николова е родена в България и учи психология в Софийския университет, преди да се премести в САЩ през 1994 година. През 2000 г. получава магистърска степен в Media Studies в New School в Ню Йорк. От 2003 година работи във филмови и телевизионни продукции в Ню Йорк. Филмът ѝ за Бинка Желязкова е показан премиерно в центъра за съвременно изкуство MOMA в Ню Йорк (2007). Редактор и ко-продуцент е на документалния филм "Анжел Вагенщайн: Изкуството е оръжие", режисиран от Андреа Саймън (2017), завършен през 2017 година. В момента работи по двете части на документален филм "Въпрос за оцеляване" (2020) и "Шивачът", разглеждащи темата за наследството на Холокоста на Балканите през очите на оцелели от България и Гърция.
Ново заглавие в програмата е и игралният филм "Привързаният балон" (1967) - с Георги Калоянчев, Григор Вачков, Константин Коцев, Георги Парцалев, Иван Братанов, ГеоргиГгергиев-Гец, Любомир Димитров, Стоянка Мутафова, Васил Попилиев, Йорданка Кузманова, Коста Цонев и др.
„Това е филмът, който е може би най-емблематичен за Бинка Желязкова и нейната съдба в киното. Той е на световно ниво и всеки, който е видял дори и откъс от него, иска да го гледа отново и отново. Такава е силата му и днес. Гледайки нейните филми човек си мисли, че българското кино е живо, ангажирано, пълно с енергия и въображение. И това е вече много, защото става въпрос за традиция и приемственост”(Елка Николова, кинорежисьор).
„Да ти падне от небето един балон, „привързан за войната” някъде в Плоещ, но откъснал се от въжетата си и вече свободен. Сякаш живо същество, което говори с човешки глас и може би шпионира, иначе защо ще виси над селото, да смущава духа на селяните и да прави сянка?! „Голям звер”, нещо като Граф Цепелин, ама не съвсем. Да загърмят селските пищови и селяните да организират хайка – жив да го хванат, а покрай тях да премине духовата музика на връщане от панаира, досущ като във филм на Фелини. Бостански плашила и кучета да подгонят едно младо момиче с бяла рокля, да лаят срещу нея, надвесени над дупката, в която се е скрила, да проговорят и те с човешки гласове. Да вдигнат селяните на ръце едно магаре, ама защо – и те самите себе си питат, понеже „от магарето европеец не става”, „не спазва европейското време”… Тогава, през 1967 г., когато Бинка Желязкова завършва филма „Привързаният балон” по мотиви от новелата на Йордан Радичков, някой подшушнал на Тодор Живков, че той е магарето, и филмът не вижда бял свят. И не само затова – сюрреализмът като начин на мислене стои в други философски и естетически пространства, в противоположния полюс на социалистическия реализъм, където балоните не говорят и никакви кучета не гонят човека, устремен към светлото си бъдеще.
Филмът е забранен веднага след премиерата му с министерско постановление, в което като основен мотив се изтъква неуместността на режисьорското решение да изобрази селяните „през призмата на песимизма”, като „полудива тълпа”. Дори на кинематографистите не се разрешава да го гледат. Едва след промените през 1989 г. „Привързаният балон” е излъчен по екраните, „истински шедьовър в черно-бяло”, като „сатирична притча за националния ни характер” и „неуспешния, но продължаващ „опит за летене” на българите”. Филм, определен като най-вдъхновената и талантлива екранизация на Радичков в киното. Любопитно е, че още преди премиерата си, „Привързаният балон” е купен за разпространение в чужбина. Но така и не се реализират прожекции нито в България, нито в други страни.“ (Маргарита Друмева, списание Светъ)