"КУЛТУРНА ДИПЛОМАЦИЯ - ВЪНШНО ОТВЪТРЕ", С проф. Андрей Даниел сред картините на една галерия

Културна дипломация Външно отвътре

вестник "Българска армия" 15, 18.11.2013 | Росица Цонева

С проф. Андрей Даниел сред картините на една галерия, която не е галерия

Външното ни министерство може да бъде мислено като врата на България към света. Или като институция, която отстоява национални интереси и лобира за такива. И като един от генераторите на националната ни сигурност и стабилност. Но едва ли абревиатурата МВнР се отъждествява като художествена галерия или скулптурен парк на открито. Макар културната дипломация да е от тежката артилерия на тези, които създават и отстояват образа на държавата ни в странство.
Но е факт, че вече над 4000 художествени експонати съставляват фонда, който се води „на сметката” на Държавния културен институт на МВнР, т.е. на самото министерство, ведно с мисиите ни в чужбина. Истината е, че рядко „външно око” потъва в цялото това богатство, натрупвало се от 60-те години насам. Дали картините, а от 2005 г. и скулптурните произведения главно на български майстори на четката и длетото, са представителна извадка за родното изобразително изкуство от втората половина на ХХ век до края му? Отговорът е - по-скоро да.

Макар вече да не се правят откупки от Общите художествени изложби чрез Съюза на българските художници-до фонда на министерството, каквато е била традицията в началото, картините се увеличават чрез дарения. Не всекиму е дадено да остави своя художествен знак на стената в черното Мраморно фоайе. Това си е от-личие. Част от картините са собственост на Националната художествена галерия.
Източният край на фоайето със симетрично поставените портрети на всички български външни министри, още от първия, Марко Балабанов, изпълват с респект. Някои от тях са били и премиери, някои са заплатили с живота си високия пост на дипломатическата служба. В буквалния смисъл клишето за българската политическа и дипломатическа история, която „те гледа от стената”, придобива реалност. А от портретите гледат достойни български дипломати,
авангардът на елита

в младата българска държава през годините-Драган Цанков, Константин Иречек, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Рачо Петров, Димитър Станчов, Александър Малинов, Иван Гешов, Михаил Маджаров…
В другия край на фоайето е зала „България”, която работно наричат зала „Договори”. Строгият тон на протоколните срещи, подписването на междудържавните документи, приемането на чуждите дипломати се смекчава от една изящна мозайка. Каквито има и в залите за разговори в по-малък формат, за срещи „на четири очи”- „Америка”, в камерните „Австралия” и в по-голямата „Европа”.
Да видиш всичко това в тих ден, без треската на официалните срещи, е късмет. Още по-голям късмет е сред тази „галерия” от знакови за българската живопис платна твой гид да е проф. Андрей Даниел, дълги години преподавател в Художествената академия. Заедно с него „откривахме” платната, но разказът му отива и отвъд тях. Съдействаха ни Йово Панчев и Светлана Куюмджиева от Културния институт.
И от двете страни на зала „България” стоят работи на достойни автори-„Тракийският пейзаж” на Данаил Дечев и „Велико Търново” на Ст.Василев. Никола Кожухаров пък е художникът с най-много картини във фонда, над 20. В достолепната „Копривщенецът” Бончо Обрешков не се прави на европеец, казва с намигване проф. Даниел. До него достойно заема мястото си картина на Димитър Казаков-Нерон. В компанията са „Селска къща” на Атанас Стайков - един от перфекционистите ни, казва за него професорът, много интересен художник от Смолян, като кристал е. Фамилията му продължава професията-синът, като сценограф, а внукът Стайков преподава и наскоро издаде книга за историята на българските комикси…
Окото ни се спира на „Април 1876”, рисувана от Златю Бояджиев скоро след инсулта, и на един от уникалните български художници- Найден Петков. Андрей Даниел оприличава поколението му като особено - между тези, които се определят като класиците, и новата вълна. Много художници са минали като студенти през ателието на този голям педагог. И един от

най-уважаваните ректори

на Художествената академия.
На по-голямо платно е „Чокмановската мадона” на Васил Стоилов. С по-особена техника е, като стенопис, върху по- твърда основа, обяснява проф. Даниел.
Димитър Киров има три платна и явно е сред много уважаваните от българската дипломация автор. Въобще пловдивската петорка художници си беше на почит между интелигентната част от нашите политици, напомня професорът. Те бяха острието на т.нар. априлско поколение, допълва той. Отсреща белее картина на Йордан Кацамунски.
Особено усещане за докосване до историята предизвикват двата костюма на дипломати, наричани дипломатически агенти, от времето на най-новата ни история, когато всичко е за първи път: тогава, през 1879 г. е издаден указът за създаването на министерството на външните работи и вероизповеданията…
Минаваме покрай „Кариера край Плевен”, ранна работа на Светлин Русев, и отново „Велико Търново”, но на Борис Денев. Явно няколко сюжета натрапчиво се повтарят, това са пейзажите от Велико Търново, от Балчик и от Созопол. София е само в три платна…Заглеждаме се в цветността на Бончо Обрешковото „Овчарче”, и се заковаваме пред Васил Бараков: много хубав художник, изключителен, казва проф. Даниел. Заедно с Давид Перец и Златю Бояджиев оформят

Великата тройка на Бараците


Кой не ги помни като парижки художници на Монмартър в колективния им автопортрет.
До Бараков е един от най-добрите ни акварелисти, според оценката на професора, бургазлията Ненко Токмакчиев, баща на актьора Тончо. От страната на министерския кабинет е и творбата на Дечко Узунов.
Но изненадата, и за самия Андрей Даниел, е срещата със собствената му композиция „Калифорния”, срещу официалния вход и до забележителното стълбище, по което се изкачват всички важни гости на институцията. А ние слизаме по него. Долу има трима класици - Димитър Киров с „Жена с ветрило”, Илия Петров с „Мелник” и Андрей Даниел. Гидът ни отказва да се снима до картината си, никога не бил правителствен художник…
Но най-приятната изненада за него следва с платното на Мана Парпулова, и пак с Балчик, но нощем. Ееее, не се сдържа проф. Даниел, това е изключителна картина в рамките и на собственото й творчество! Той ни казва, че българските живописци много рядко „правят нощ”.
Пред творбата на Веса Василева „Щастие”, единствената в колекцията тук, проф. Даниел призовава: идете, вземете още картини, тя е жива и здрава, уникален художник, различен от всичко…
Излизаме през официалния вход. Но това не е краят. Започва разходката из парка, в който срещите с известни имена на български скулптури са не по-малко от тези при художниците. А без техните платна и черният мрамор не би изглеждал така изискано...За тях – в следващия брой.

 

Културна дипломация: Външно отвън

18.11.2013 | Росица Цонева

В миналия брой в репортажа „Външно отвътре” ви разказахме за картинната галерия в сградата на Министерството на външните работи. Днес нашата разходка продължава в музея на открито в парка на МВнР, който първи посреща чуждите посланици. Наш гид е проф. Андрей Даниел.

Скулптурен парк зад ограда, така можем да наречем експозицията от българска пластика, сред която продължаваме разходката с проф. Андрей Даниел. Сред зеленината на градината около Външно министерство през 2005 г. по идея на министър Соломон Паси тогава се разполага истинска галерия от творби. Събрани са от
галерии, прашни депа и леярни
където буквално връщат живота им. В парка има и дарени пластики, има и от фондовете и на Националната художествена галерия, и на Софийската градска художествена галерия, и произведения на автори, оставени за експониране.
Чувстваш се странно сред музея на открито, сред работите на Иван Фунев, Валентин Старчев, до “Хирошима” на Галин Малакчиев, до Александър Дяков, Николай Шмиргела, пред “Майките” на Любомир Далчев, Павел Койчев до творбите на най-млади творци, току-що дипломирали се в Художествената академия. Атмосферата се допълва от паметници от фонда на Археологическия музей на БАН. Явно е търсена общата линия на манифестиране на национална културна идентичност. Все пак скулптурните фигури са първите, които “посрещат” пратениците на други страни у нас...Те наистина са лице на българската култура пред дипломатическия корпус.Това наистина е уникален случай на такъв тип постоянна експозиция на държавна институция.
“Неунищожим-това е българският култов и модерен тоталитарен стил”, казва проф. Андрей Даниел, като обгръща с поглед сградата на Външно вече отвън. Това си е един зикулат, пояснява той. И пояснява, че това е месопотамска пирамида за царя на царете...Строена е през осемдесетте, хубава и скъпа за поддържане сграда е, поглежда практично на нещата домакинът ни Йово Панчев от Културния институт към Външно. Людмила Живкова навремето не е успяла да влезе в нея. Всъщност архитектите й, известните имена Лозанов, Томалевски и Николов, са създали модерна за 80-те архитектура. Странно е колко е голяма сградата отвън, сигурно има

около хиляда стаи и зали

а отвътре мащабът не се усеща, изглежда уютно.
От картините и пластиките става чудесна изложба за широка публика, казваме ние. Оказва се, че предишният и.д. шеф на института, изкуствоведката Весела Радоева, я е организирала след реставрацията на творбите, като изложбата е обиколила няколко града у нас. Засега има дни на отворените врати в МвнР, има Нощ на музеите, има сайт на института.
Пред нас екип с режисьор Михаил Венков заснема филм за Александър Дяков пред творбата му “Война”. Минаваме покрай скулптура на Иван Русев вдясно от официалния вход. Погледа ни привлича заключеният в клетка Орфей на Цветелин Христов, а след него -Минековият Орфей. Отсреща проф. Даниел вижда две фигури на Васка Емануилова, от фонда на СГХГ. “Но са отлети, иначе при нея всичко е керамика. Тя ги подарява и с тази мечта-да бъдат отлети”.
По-назад, сред храстите в парка е известният “Привързан кон” на Стефан Лютаков. Нашият гид казва угрижено, че сигурно е скъпо да се поддържа такава колекция. От института търсят варианти да възстановяват нещата с работа по проекти, но фактори отвън им отговаряли, че “Външно било богато министерство”... А трябвало да се пререди и целият парк. “Дали не може с прозрачни боксчета да се съхранят нещата”, дава идея професорът.
Встрани от сградата попадаме на композиция на Любомир Георгиев, „Комини от земята”. Онзи, който всъщност е направил и „веселите комини” върху НХГ, т.е. Двореца.
Картинната галерия е по-внушителна, макар и с камерни неща, с кавалетни изпълнения, просто концентрати, без парадни и салонни работи, обобщава проф. Даниел. Но  няма случайни имена
нито в „галерията“, нито в скулптурния парк, според него. А Йово Панчев допълва, че най-доброто е, че и картини, и скулптури от фонда дават представа как всяко време оставя културния си код. Той е учил културни изследвания и международни отношения в Канада и има късмет да работи хобито си. А баща му е “само” писателят Панчо Панчев... По пътя към Културния институт и галерията “Мисията” отсреща ни разказва за картината “Момиче пред кръст”, която открил във фонда, а реставраторите я оценили като ранна италианска живопис на неизвестен художник. В България има все още такива, “утаени” картини, казва проф. Даниел, в къщи на някои фамилии отпреди девети септември 1944 г., по тавани или мазета. Или в нечии кабинети...
Засега директорът на института Людмила Димитрова обещава през пролетта  цялото богатство на фонда
да бъде събрано в каталог, втори поред, и по-пълен. Издават се и каталози за колекциите в посолствата ни и вече има такива за Париж и Белград, подготвен е за Рим. Според оценката, творбите във фонда са на обща стойност около 4 млн.лв. Но сбирката е всъщност безценна, затова има идея колекциите “да се отворят”. Но това е друга тема и друг разговор.
Приказката свършва, защото Андрей Даниел е сладкодумен разказвач на приказки и в картините си, и буквално.„Аз съм просто зяпнал от удивление, радвам се за тази сбирка!”, слага точката професорът.

http://bgarmy.bg/?action=news&id=14222

"Портрет" ("Копривщенец"), Бенчо Обрешков, маслени бои