ЕПОХАТА НА ЦАР ФЕРДИНАНД I

Изложбата "Епохата на цар Фердинад I" е придружена от издание с научни статии на проф. Андрей Пантев, ст.н.с. Алекси Попов и др. Проектът е осъществен по програмата Комуникационна стратегия на Р България за Европейския съюз. Организатори са Министерство на културата, Министерство на външните работи и Държавна агенция "Архиви". Проектът е реализиран със съдействието на Националния исторически музей, Националния веоенноисторически музей, Националния природонаучен музей при БАН, Националния политехнически музей, ОП "Стара София" със Софийския исторически музей.  

Цар Фердинанд I Български (1887–1918) в историческо равновесие*

Проф. д.и.н. Андрей Пантев

"Тази статия е построена върху предпоставката, че няма оценка без сравнения. В хронологическо, регионално, обществено-политическо и културно отношение нито едно значимо историческо събитие, процес и най-вече личност не могат да бъдат разбрани, когато са разположени извън конкретната си културно-историческа среда. Ако цар Фердинанд бе напуснал света преди 1912 г., вероятно негови бюстове щяха да декорират площадите на повечето български градове, а може би и училищните коридори, въпреки „личния режим“ и всички останали укори, обвинения и присъди, макар че повечето исторически присъди не са вечни. Но не става така и в случая условното наклонение отново потвърждава своето подвеждащо безсмислие.
Преди години въведох приеманото вече определение – „необходимия грешник“ за втория монарх на модерна България. В моето разбиране епитетът следваше да допълни нашето виждане, но не и разбиране за причините за внезапното българско безразсъдство, проявило се през 1913 и 1915 г. и то след толкова бляскаво и обещаващо начало; нито да осмисли някои удобни отклонения в основния мотив на психологическите обяснения за нашите непоправими исторически нещастия.
Защо загубихме онзи XX в., започнал за нас така успешно? Как е възможно най-големият етнически масив на Балканите, реализиран най-сетне в края на XIX в., в така значимата негова държава, да остане в толкова свити държавни граници; да изпадне в състояние на война с четири държави – съседи и да бъде обявен за агресор? Има ли и друга причина, която все още не сме открили? Трябва ли да прехвърляме обяснението на това поражение единствено върху някой „друг“, оправдателните странични „вещици“ ще ни помогнат ли при бъдещи размисли и решения? С тях се отърваваме от всичко тягостно в съдбоносните провали в новата ни история. Трудно ще открием историк, който да не го е посочвал като причина за националните ни беди. Добрите думи за него са малко и в повечето случаи са неубедителни. Но и нашата собствена отговорност за това, което ни се случи при него, не става по-малка."
* Откъс

 

 2009 - 2011
Прага, Вашингтон, Пекин, Хага, Букурещ, Велико Търново