Справки за съдебни решения

На 25 юли 2018 г. Съдът на Европейския съюз („Съда”) постанови решение по дело С-338/17, Гиго, образувано по преюдициално запитване на Върховния административен съд („ВАС”). Българското правителство участва в това дело.

Делото е образувано по касационна жалба на г-жа Виржини Мари Габриел Гиго, гражданин на Френската република, във връзка с изплащане на гарантирани вземания при несъстоятелност на работодателя. Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 151 и 153 от Договора за функционирането на Европейския съюз, чл. 20 от Хартата на основните права на Европейския съюз, разпоредби от Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател („Директива 2008/94”), както и на принципи от правото на Съюза.

Съдът потвърждава тезата на българското правителство, че Директива 2008/94/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като чл. 4, ал. 1 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя, който не гарантира вземания от трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови правоотношения са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя им.

Предвид отговора на първия въпрос, Съдът счита, че не е необходимо да се отговаря на втория, третия и четвъртия преюдициален въпрос.

Решението на Съда има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 25 юли 2018 г. Съдът на Европейския съюз („Съда”) постанови решение по дело С-553/16, „ТТЛ“ ЕООД, образувано по преюдициално запитване на Върховния административен съд („ВАС”). Българското правителство участва в писмената и устната фази на това дело.

Делото е в областта на преките данъци и по-конкретно касае корпоративния данък при наличието на спогодба за избягване на двойното данъчно облагане. Поставените от ВАС въпроси се отнасят до тълкуването на разпоредби от Договора за Европейския съюз („ДЕС“), както и от Договора за функционирането на Европейския съюз („ДФЕС”) относно правото на установяване и свободното движение на капитали. ВАС се интересува дали посочените от него разпоредби от ДЕС и от ДФЕС допускат национална норма като чл. 175, ал. 2, т. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс („ДОПК“), която вменява на платците на доходи на чуждестранни лица задължение за лихви, за периода от изтичане на срока за внасяне на данъка до деня, когато чуждестранно лице, установено в друга държава членка, докаже наличието на основания за прилагане на спогодба за избягване на двойното данъчно облагане, по която Република България е страна, включително в случаите, когато съгласно спогодбата данък не се дължи или се дължи в по-нисък размер.

По отношение на първия преюдициален въпрос Съдът потвърждава тезата на българското правителство, че чл. 5, пар. 4 от ДЕС и чл. 12, буква „б“ от ДЕС не се прилагат към случай като разглеждания в главното производство.

По втория преюдициален въпрос Съдът постановява, че чл. 56 от ДФЕС не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство.

Решението на Съда има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 26 април 2018 г. Съдът на Европейския съюз („Съда”) постанови своето решение по дело С-97/17, Европейската комисия срещу Република България.

Горепосоченото дело е за установяване на неизпълнение от страна на Република България („България”) на задължения, произтичащи от правото на Европейския съюз, в областта на околната среда.

С исковата си молба Европейската комисия („Комисията“) моли Съда да установи, че като не е обявила за специална защитена зона („СЗЗ“) цялото орнитологично важно място („ОВМ“), обхващащо Рила планина („ОВМ „Рила“), България не е класифицирала като СЗЗ най-подходящите по брой и площ територии за опазването на видове птици, посочени в приложение I към Директива 2009/147/ЕО относно опазването на дивите птици („Директивата за птиците“), и следователно не е изпълнила задълженията си по чл. 4, параграф 1 от тази директива.

По делото България моли Съда да отхвърли иска на Комисията като недопустим или като неоснователен. Българското правителство счита, че искът е недопустим поради изменение на предмета на спора и от друга страна, неточно посочване на предмета на спора и липса на последователно и прецизно представяне на причините, поради които Комисията смята, че е налице неизпълнение на чл. 4, параграф 1 от Директивата за птиците. Правителството поддържа, че искът на Комисията е неоснователен, тъй като не е доказан. Във връзка с това въз основа на практиката на Съда подробно са представени съображения относно източниците и доказателствата в подкрепа на твърдяното нарушение, актуалността на използваните от Комисията данни и изводите, които тя прави. Писмената защита и дупликата, представени от българското правителство, съдържат множество подробно разписани аргументи в подкрепа на отстояваните тези за недопустимост и неоснователността на предявения от Комисията иск.

В решението Съдът постановява, че като не е обявила за СЗЗ цялото ОВМ „Рила“, България не е класифицирала най-подходящите по брой и площ територии за опазването на видове птици, посочени в приложение I към Директивата за птиците, в резултат на което не е изпълнила задълженията си по чл. 4, параграф 1 от тази директива.

Съдебното решение има задължителна сила от деня на неговото обявяване. Неговото изпълнение трябва да започне незабавно и да завърши във възможно най-кратки срокове.

На 28 февруари 2018 г. Съдът на Европейския съюз („Съдът”) постанови решение по дело С-518/16, „ЗПТ” АД, образувано по преюдициално запитване на Софийския градски съд („СГС”). Българското правителство участва в писмената и в устната фаза на производството по това дело.

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между дружеството „ЗПТ“ АД, от една страна, и Народното събрание на Република България, Върховния административен съд и Националната агенция за приходите, от друга. Производството пред СГС е във връзка с отговорността на държавата за вреди, причинени в резултат на нарушаване на правото на Съюза.

Запитването се отнася до тълкуването на Регламента за минималната помощ, както и на чл. 35 от Договора за функционирането на Европейския съюз.

На първо място, при разглеждането на третата част от третия преюдициален въпрос Съдът постановява, че не се установяват обстоятелства, които да засягат валидността на чл. 1, параграф 1, буква г) от Регламента за минималната помощ. Аргументи в този смисъл са изложени от българското правителство в съдебното заседание по делото.

На второ място, Съдът разглежда заедно първия и втория въпрос, първите две части от третия въпрос и четвъртия въпрос. Той потвърждава тезата на Република България, че чл. 1, параграф 1, буква г) от Регламента за минималната помощ трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредби на националното право като приложимите в производство пред СГС, съгласно които данъчно облекчение, представляващо минимална помощ, не се предоставя по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ.

Решението на Съда има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 22 ноември 2017 г. Съдът на Европейския съюз („Съдът”) постанови решение по дело С-224/16, АЕБТРИ, образувано по преюдициално запитване на Върховния административен съд („ВАС”). Българското правителство участва в писмената и устната фаза на това дело.

Делото се отнася до международния превоз на стоки под покритието на карнети ТИР.

Съдът постановява, че е компетентен да се произнася преюдициално по тълкуването на членове 8 и 11 от Митническата конвенция относно международния превоз на стоки под покритието на карнети ТИР („Конвенцията ТИР”).

Съдът намира, че чл. 8, параграф 7 от Конвенцията ТИР трябва да се тълкува в смисъл, че в случай като разглеждания в главното производство митническите органи са изпълнили задължението по споменатата разпоредба да изискат, в рамките на възможното, плащането на съответните вносни мита и такси от титуляря на карнета ТИР като пряко дължащо тези суми лице, преди да предявят рекламация пред гарантиращата асоциация.

Съдът потвърждава тезите на българското правителство.

Според Съда чл. 203, параграф 3, трето тире и чл. 213 от Регламент № 2913/92 относно създаване на Митнически кодекс на Общността („Регламент № 2913/92”) трябва да се тълкуват в смисъл, че обстоятелството, че получател е придобил или задържал стоки, за които е знаел, че са били превозвани под покритието на карнет ТИР, и фактът, че не е установено тези стоки да са били представени и манифестирани пред получаващото митническо учреждение, сами по себе си не са достатъчни, за да се приеме, че такъв получател е знаел или според обстоятелствата е трябвало да знае, че стоките са били отклонени от митнически надзор по смисъла на първата от посочените разпоредби, така че получателят да трябва да бъде признат за солидарен съдлъжник по митническото задължение по силата на втората от тези разпоредби.

В мотивите за този отговор се съдържат аргументи, представени от българското правителство. Отговорът е в съответствие с поддържаното от правителството, че в случай като този по главното производство получателят на стоката не е лице, което е трябвало да знае, че стоката е била отклонена от митнически надзор, и да бъде признат за солидарен длъжник на основание чл. 203, параграф 3, трето тире във връзка с чл. 213 от Регламент № 2913/92.

Решението на Съда има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 15 ноември 2017 г. Съдът на Европейския съюз („Съдът”) постанови решение по дело С-507/16, „Ентъртеймънт България Систем“ ЕООД, образувано по преюдициално запитване на Административен съд – София-град („АССГ”). Българското правителство участва в това дело.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на разпоредби от Директивата за ДДС.

Съдът преформулира преюдициалните въпроси на АССГ и ги разглежда заедно.

Според Съда Директивата за ДДС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска законодателство на държава членка, съгласно което установено на нейната територия данъчно задължено лице не може да приспада дължимия или платен в нея ДДС за услуги, получени от установени в други държави членки данъчно задължени лица, които се използват за доставки на услуги в държави членки, различни от държавата членка, в която е установено това данъчно задължено лице, тъй като то е идентифицирано за целите на ДДС в рамките на една от двете хипотези по чл. 214, параграф 1, съответно букви г) и д) от Директивата за ДДС. Съдът намира, че чл. 168, буква а) и чл. 169, буква а) от Директивата за ДДС обаче трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат законодателство на държава членка, съгласно което установено на нейната територия данъчно задължено лице, което се ползва в нея от режим на освобождаване от данък, не може да упражнява право на приспадане на дължимия или платен в тази държава ДДС за услуги, получени от установени в други държави членки данъчно задължени лица, които се използват за доставки на услуги в държави членки, различни от държавата членка, в която е установено това данъчно задължено лице.

С втората част на отговора на въпросите Съдът потвърждава тезата на българското правителство, че данъчно задължените лица, които са освободени от ДДС, нямат право да приспадат ДДС, а, ако данъчно задължено лице се регистрира по общия ред (чл. 214, параграф 1, буква а) от Директивата за ДДС), за него възниква пълният набор от права и задължения, свързани с начисляването, събирането и отчитането на ДДС.

Решението на Съда има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 9 ноември 2017 г. Съдът на Европейския съюз („Съдът”) постанови решение по дело С-552/16, „Уинд Иновейшън 1” ЕООД в ликвидация, образувано по преюдициално запитване на Административен съд – София-град („АССГ”). Българското правителство участва в това дело.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на разпоредби от Директивата за ДДС. Предмет на поставените въпроси е национална правна уредба, която предвижда задължителна дерегистрация по Закона за ДДС на дружество, за което е постановено съдебно решение за прекратяване, и изменя правния режим, действащ към датата на присъединяване на България към Европейския съюз. Новият режим предвижда, че дерегистрацията и произтичащите от нея задължения за начисляване върху наличните активи на дължимия или платен по получени доставки ДДС и за внасянето му в държавния бюджет повече не могат да бъдат отлагани от ликвидатора на дружеството до датата на заличаване на това дружество от търговския регистър.

Според Съда Директивата за ДДС трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство, предвиждащо, че задължителната дерегистрация по Закона за ДДС на дружество, за което е постановено съдебно решение за прекратяване, води до задължение за начисляване върху наличните към датата на прекратяване на това дружество активи на дължимия или платен по получени доставки ДДС и за внасяне на този данък в държавния бюджет, при условие че дружеството повече не извършва икономически операции, считано от неговото прекратяване.

Съдът постановява, че чл. 168 от Директивата за ДДС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство, предвиждащо, че задължителната дерегистрация по Закона за ДДС на дружество, за което е постановено съдебно решение за прекратяване, води — дори когато това дружество продължава да извършва икономически операции в процедурата по ликвидацията му — до задължение за начисляване върху наличните към датата на прекратяването активи на дължимия или платен по получени доставки ДДС и за внасяне на този данък в държавния бюджет, и с това обуславящо правото на приспадане от изпълнението на посоченото задължение.

Решението на Съда има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 26 октомври 2017 г. Съдът на Европейския съюз („Съдът”) постанови решение по дело С-347/16, „Българска енергийна борса” АД, образувано по преюдициално запитване на Административен съд – София-град („АССГ”). Българското правителство участва в това дело.

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между „Българска енергийна борса” АД и Комисията за енергийно и водно регулиране относно отказа на последната да издаде на дружеството лицензия за пренос на електрическа енергия, координатор на балансираща група и независим преносен оператор.

Запитването се отнася до тълкуването на разпоредби от правни актове на Съюза в областта на електроенергията, както и на разпоредби от Договора за функционирането на Европейския съюз в областта на конкуренцията.

Съдът разглежда заедно първите три преюдициални въпроса и петия въпрос, както прави и българското правителство. Той потвърждава тезата на правителството, че сертифицирането и определянето на „Електроенергиен системен оператор” ЕАД за независим преносен оператор на електропреносната мрежа на България трябва да отговаря на изискванията по членове 17—23 от Директива 2009/72 относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, а не на изискванията откроени от АССГ. Съдът прави извод, че тези въпроси са недопустими.

По четвъртия преюдициален въпрос Съдът потвърждава тезата на българското правителство, че разглежданите правни актове на Съюза допускат при обстоятелства като тези в главното производство националното законодателство да ограничи броя на лицензиантите за пренос на електрическа енергия за дадена територия.

Във връзка с шестия преюдициален въпрос, касаещ правилата на конкуренцията, Съдът изтъква, че не разполага с необходимите данни, за да бъде полезен с отговора си. Съдът постановява, че въпросът следва да се приеме за недопустим.

Решението на Съда има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 14 септември 2017 г. Съдът на Европейския съюз („Съдът”) постанови решение по дело С-132/16, “Ибердрола Инмобилария Риъл Естейт Инвестмънтс” ЕООД, образувано по преюдициално запитване на Върховния административен съд на Република България („ВАС”). Българското правителство участва в писмената и устната фази на производството по това дело.

Преюдициалното запитване е относно тълкуване на разпоредби от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност („Директивата за ДДС”). Поставените два преюдициални въпроса се отнасят до обхвата на правото на приспадане, предвидено в Директивата за ДДС. Съдът ги разглежда заедно.

Той постановява:

Член 168, буква а) от Директивата за ДДС трябва да се тълкува в смисъл, че данъчно задълженото лице има право да приспадне платения ДДС за получена доставка на услуги, състоящи се в изграждането или подобряването на обект, собственост на трето лице, когато последното получава безвъзмездно резултата от тези услуги и те се използват както от данъчно задълженото лице, така и от третото лице в рамките на икономическата им дейност, доколкото тези услуги не надхвърлят необходимото, за да може посоченото данъчно задължено лице да извършва последващи облагаеми сделки, и стойността им е включена в цената на тези сделки.

Решението на Съда има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 5 април 2017 г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”) постанови своето решение по дело С-488/15, Европейската комисия срещу Република България.

Горепосоченото дело е за установяване на неизпълнение от страна на Република България („България”) на задължения, произтичащи от правото на Европейския съюз, в областта на околната среда. Европейската комисия („Комисията”) поддържа, че България е нарушила разпоредби от Директива 2008/50/ЕО относно качеството на атмосферния въздух и за по-чист въздух за Европа (“Директива 2008/50”). По-конкретно става въпрос за превишени с до 10 μm нива на фини прахови частици („ПЧ10“).

В решението СЕС постановява, че:

·                     със систематичното и постоянно неспазване от 2007 г. до 2014 г. включително както на годишните, така и на дневните пределно допустими стойности, приложими за концентрациите на ПЧ10, в следните зони и агломерации: БГ0001 агломерация София, БГ0002 агломерация Пловдив, БГ0004 Северна, БГ0005 Югозападна и БГ0006 Югоизточна,

·                     както и със систематичното и постоянно неспазване от 2007 г. до 2014 г. включително на дневната пределно допустима стойност, приложима за концентрациите на ПЧ10, в зона БГ0003 Варна, както и на годишната пределно допустима стойност, приложима за концентрациите на ПЧ10 през 2007 г., 2008 г., и от 2010 г. до 2014 г. включително, също в зона БГ0003 Варна,

България не е изпълнила задълженията си по член 13, параграф 1 във връзка с приложение XI към Директива 2008/50;

·                     от друга страна, с превишаването както на годишните, така и на дневните пределно допустими стойности, приложими за концентрациите на ПЧ10, във всички горепосочени зони и агломерации, България не е изпълнила задълженията си по член 23, параграф 1, втора алинея от тази директива, и по-специално задължението периодът на тези превишавания да бъде възможно най-кратък, що се отнася до периода от 11 юни 2010 г. до 2014 г. включително.

Съдебното решение има задължителна сила от деня на неговото обявяване. Неговото изпълнение трябва да започне незабавно и да завърши във възможно най-кратки срокове. 

На 9 март 2017 г. Съдът на Европейския съюз („Съдът”) постанови решение по дело С-406/15, Милкова, образувано по преюдициално запитване на Върховния административен съд („ВАС”).

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на разпоредби от Директива 2000/78/ЕО за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите („Директива 2000/78”) и от Конвенцията за правата на хората с увреждания на Организацията на обединените нации („Конвенцията на ООН относно уврежданията“).

Запитването е отправено вследствие на жалба на г‑жа Милкова срещу решение, довело до прекратяване на нейното служебно правоотношение на основание съкращаване на длъжността, която заинтересованото лице с увреждане е заемало в качеството на държавен служител. Разглежданата българска правна уредба предоставя специфична предварителна закрила при уволнение на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, но не предоставя такава закрила на държавни служители със същите увреждания. Според ВАС твърдяното различно третиране не е на база личния признак „увреждане“, а поради различния характер на правоотношението, по което съответните лица извършват професионална дейност.

Българското правителство участва в това дело.

Съдът разглежда заедно първия и третия преюдициални въпроси. На тях той отговаря в следния смисъл: Член 7, параграф 2 от Директива 2000/78, в светлината на Конвенцията на ООН относно уврежданията и във връзка с основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, освен ако се установи нарушение на принципа на равно третиране. Последното запитващата юрисдикция трябва да провери. При тази проверка съпоставянето на положенията трябва да се основава на анализ, съсредоточен върху съвкупността от релевантни правила на националното право, което регламентира, от една страна, положението на лицата с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, и от друга страна, положението на държавните служители, засегнати от същото увреждане, като се вземе предвид по-конкретно предметът на закрилата срещу уволнението, разглеждано по главното производство.

На четвъртия въпрос на ВАС Съдът отговаря в следния смисъл: В хипотезата, при която чл. 7, параграф 2 от Директива 2000/78, в светлината на Конвенцията на ООН относно уврежданията и във връзка с основния принцип на равно третиране, не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, задължението да се спази правото на Европейския съюз изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане.

Съдът намира, че вторият преюдициален въпрос е недопустим.

Решението на Съда има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 5 октомври 2016 г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”) постанови своето решение по дело С-576/15, ЕТ „Мая Маринова”, образувано по преюдициално запитване на Административен съд - Велико Търново.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на разпоредби от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност („Директивата за ДДС”).

Запитването е отправено в рамките на спор между ЕТ „Мая Маринова” и Националната агенция за приходите във връзка с ревизионен акт за установяване на допълнителни задължения за ДДС и лихви за забава. Запитващият съд иска СЕС да му отговори дали приложимото право на Съюза допуска нормативна уредба на държава членка като тази по чл. 122 от Данъчно- процесуалния кодекс („ДОПК”), предвиждащ особен ред за провеждане на данъчна ревизия при установени укрити доходи и нередовно водено счетоводство.

Българското правителство участва в това дело, като подробно аргументира тезата, че Директивата за ДДС и принципите на пропорционалност и на данъчен неутралитет допускат реда по чл. 122 от ДОПК.

СЕС разглежда поставените три преюдициални въпроса заедно. Той им отговаря по следния начин: Член 2, параграф 1, буква a), чл. 9, параграф 1, чл. 14, параграф 1 и членове 73 и 273 от Директивата за ДДС, както и принципът на данъчен неутралитет трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство. Според последната, когато в склада на данъчно задълженото лице липсват стоки, които са му доставени, и свързаните с тях данъчни документи не са отразени в счетоводството на данъчно задълженото лице, данъчната администрация може да презюмира, че данъчно задълженото лице впоследствие е продало посочените стоки на трети лица, и да определи данъчната основа за продажбите на посочените стоки на базата на фактите, които са ѝ известни, в съответствие с правила, които не са предвидени в посочената директива. Запитващата юрисдикция следва да се увери, че разпоредбите на тази национална правна уредба не надхвърлят необходимото за осигуряване на правилното събиране на ДДС и за предотвратяване на измамите.

Във връзка с принципа на пропорционалност СЕС посочва, че не личи разглежданите мерки да надхвърлят необходимото за постигането на поставените цели. Що се отнася до принципа на данъчен неутралитет, СЕС пояснява, че данъчно задължено лице, което умишлено е участвало в данъчна измама и е застрашило функционирането на общата система на ДДС, няма право да се позовава на този принцип.

Съдебното решение има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

На 2 юни 2016 г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”) постанови своето решение по дело С-355/14, „Полихим-СС” ЕООД, образувано по преюдициално запитване на Административен съд – Плевен.

Преюдициалното запитване е относно тълкуване на Директива 2008/118/ЕО на Съвета от 16 декември 2008 година относно общия режим на облагане с акциз и за отмяна на Директива 92/12/ЕИО („Директива 2008/118”) и на Директива 2003/96/EО на Съвета от 27 октомври 2003 година относно преструктурирането на правната рамка на Общността за данъчно облагане на енергийните продукти и електроенергията („Директива 2003/96”).

Запитването е отправено в рамките на спор между .Полихим-СС" ЕООД и началника на Митница – Свищов във връзка с наложените на това дружество имуществени санкции, тъй като е извело енергийни продукти от данъчен склад, без да начисли съответните акцизи.

Българското правителство участва в писмената и устната фаза на производството по дело С-355/14.

СЕС разглежда първите два преюдициални въпроса заедно, като ги преформулира. На тях отговаря по следния начин:

Член 7, параграф 2 от Директива 2008/118 трябва да се тълкува в смисъл, че продажбата на акцизна стока, държана от лицензиран складодържател в данъчен склад, води до нейното освобождаване за потребление едва в момента, в който тази стока напусне физически данъчния склад.

Член 14, параграф 1, буква а) от Директива 2003/96, разглеждан във връзка с чл. 7 от Директива 2008/118, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска националните органи да откажат да освободят от акциз енергийни продукти, които, след като са продадени от лицензиран складодържател на междинен купувач, са препродадени от последния на краен потребител, който отговаря на всички предвидени в националното право изисквания за освобождаване от акциз и на когото тези продукти се доставят директно от лицензирания складодържател от неговия данъчен склад, само на основание че междинният купувач, деклариран от лицензирания складодържател като техен получател, няма качеството краен потребител, който по националното право има право да получава освободени от акциз енергийни продукти.

Предвид отговора на първите два въпроса според СЕС не е необходимо да се отговаря на останалите два въпроса, поставени от Административен съд – Плевен.

Съдебното решение има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

На 14 януари 2016 г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”) постанови своето решение по дело С-141/14, Европейската комисия срещу Република България.

Горепосоченото дело е за установяване на неизпълнение от страна на Република България („България”) на задължения, произтичащи от правото на Европейския съюз, в областта на околната среда. Европейската комисия („Комисията”) поддържа, че България е нарушила разпоредби от Директивата за птиците, Директивата за местообитанията и Директивата за оценката на въздействието върху околната среда („ОВОС”). Три от четирите искания на Комисията са свързани с конкретни инвестиционни проекти. Разглежда се районът на полуостров Калиакра.

В резултат на представената писмена защита, с репликата си Комисията изключи един от проектите от искането за установяване на нарушение на Директивата за местообитанията. Също така, тя изключи два от проектите от искането за установяване на нарушение на Директивата за ОВОС.

В решението СЕС постановява, че:

· Като не е включила изцяло териториите на орнитологично важните места („ОВМ”) в специалната защитена зона („СЗЗ”) в района на Калиакра, България не е класифицирала като СЗЗ най-подходящите по брой и площ територии с оглед на опазването, от една страна, на биологичните видове по приложение 1 към Директивата за птиците, и от друга страна, на редовно срещащите се мигриращи видове, които не са включени в приложение 1, в сухоземната и морската географска зона, в която се прилага тази директива, и по този начин България не е изпълнила задълженията си по чл. 4, параграфи 1 и 2 от Директивата за птиците.

· Като е одобрила проектите "Калиакра уинд пауър", "ЕВИ Енертраг Каварна" и "Вертикал - Петков и с-ие", както и проекта "Трейшън клифс голф енд спа резорт" съответно на територията на СЗЗ в района на Калиакра и СЗЗ в района на Белите скали, България не е изпълнила задълженията си по чл. 6, параграф 2 от Директивата за местообитанията.

· Като е одобрила проектите "АЕС Гео Енерджи", ,,Дисиб" и „Лонгман инвестмънт" на територията на ОВМ в района на Калиакра, която не е била, а е трябвало да бъде класифицирана като СЗЗ, България не е изпълнила задълженията си по чл. 4, параграф 4 от Директивата за птиците.

· Като не е оценила правилно кумулативния ефект на проектите "Уиндтех", "Брестиом", "Еко Енерджи" и ,,Лонгман инвестмънт" на територията на ОВМ в района на Калиакра, която не е била, а е трябвало да бъде класифицирана като СЗЗ, България не е изпълнила задълженията си по чл. 4, параграфи 2 и 3 от Директивата за ОВОС и точка 1, буква б) от приложение ПI към нея. Като е разрешила осъществяването на проекта "Лонгман инвестмънт", България не е изпълнила задълженията си по чл. 2, параграф 1 от Директивата за ОВОС.

СЕС уважава само частично искането на Комисията за установяване на нарушение на Директивата за местообитанията. Също така, постановява нарушение на Директивата за птиците само във връзка с три проекта, вместо относно шест проекта, както е поискано от Комисията. По отношение на Директивата за ОВОС Комисията иска установяването на нарушение едновременно на различни разпоредби във връзка с четири проекта (този брой е след намаляването на иска на Комисията с репликата ù). СЕС установява нарушение на част от текстовете на Директивата за ОВОС във връзка с четирите проекта. Относно оставащата разпоредба констатира нарушение само за един от тези проекти. Немалка част от исканията на Комисията са отхвърлени от СЕС.

Съдебното решение има задължителна сила от деня на неговото обявяване. Неговото изпълнение трябва да започне незабавно и да завърши във възможно най-кратки срокове.

На 23 декември 2015 г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”) постанови своето решение по дело С- 333/14, Scotch Whisky Association e.a., образувано по преюдициално запитване на Court of Session (Scotland), Еdinbourgh- Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия във връзка с тълкуване на Регламент (ЕС) № 1308/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за установяване на обща организация на пазарите на селскостопански продукти и за отмяна на регламенти (ЕИО) № 922/72, (ЕИО) № 234/79, (ЕО) № 1037/2001 и (ЕО) № 1234/2007 („Регламент 1308/2013”), както и на чл. 34 и чл. 36 от Договора за функционирането на Европейския съюз („ДФЕС”).

В производството, по което е отправено преюдициалното запитване, се оспорва съвместимостта с правото на Съюза на национални законодателни мерки, предвиждащи налагане на минимална цена за всички продажби на дребно на алкохолни напитки в Шотландия, изчислена според броя алкохолни единици в продаваната стока. Предвидената мярка се обжалва пред запитващия съд от Scotch Whisky Association и др. Ответници по жалбата са Lord Advocate и Advocate General for Scotland. Зададени са общо шест преюдициални въпроса, като в писмените си бележки българското правителство представи съображения само по първия, втория и петия преюдициални въпроси.

По първия преюдициален въпрос СЕС постановява, че Регламент 1308/2013 допуска налагане на подобна национална мярка. СЕС посочва, че това е допустимо, само ако мярката е годна да гарантира постигане на целта за закрила на здравето и живота на хората и с оглед на целите на общата селскостопанска политика и правилното функциониране на общата организация на селскостопанските пазари, тя не надхвърля необходимото за постигането на посочената цел за закрила на здравето и живота на хората.

По втория и петия преюдициални въпроси СЕС приема, че с оглед закрилата на здравето и живота на хората, чл. 34 от ДФЕС и чл. 36 от ДФЕС не допускат държава членка да приеме правна уредба, предвиждащи налагане на посочената  национална мярка и да отхвърли мярка като увеличение на акциза, която може да бъде свързана с по-малко ограничения за търговията и конкуренцията в рамките на Съюза.

В отговор на четвъртия и шестия преюдициални въпроси СЕС посочва, че при анализа на съвместимостта на посочената мярка с целта за закрила на здравето и живота на хората по чл. 36 от ДФЕС, запитващият съд трябва да провери обективно дали представените от съответната държава членка доказателства позволяват основателно да се приеме, че с избраните средства могат да бъдат осъществени преследваните цели, както и дали е възможно целите да бъдат постигнати с мерки, свързани с по-малко ограничения за свободното движение на стоки и за общата организация на селскостопанските пазари.

На третия преюдициален въпрос СЕС отговаря в смисъл, че при преценката на пропорционалността на мярката по чл. 36 от ДФЕС нейното съответствие с правото на Съюза трябва да бъде проверено въз основа на информацията, доказателствата или другите материали, които националната юрисдикция е събрала към момента, в който се произнася, съобразно изискванията на националното право.

В хода на производството по делото българското правителство поддържа, че с оглед на чл. 167, параграф 1, буква „б” от Регламент 1308/2013 не е допустимо държава членка да приема правна уредба, предвиждаща налагане минимална цена за алкохолна единица за продажбата на дребно на вино. Също така, не би било допустимо налагане на подобна мярка, ако при преценката на нейната съвместимост с целта за закрила на здравето и живота на хората по чл. 36 от ДФЕС, от националния съд бъде установено, че са налице по-малко ограничителни мерки за търговията в рамките на Съюза, като например увеличаване на акциза върху алкохолните продукти.

Съдебното решение на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

На 16 юли 2015г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”) постанови своето решение по дело С- 145/14, Европейската комисия срещу Република България, образувано по искова молба, предявена от Европейската комисия („Комисията”) във връзка с неизпълнение от страна на Република България на задълженията по чл. 14 от Директива 1999/31/ЕО на Съвета от 26 април 1999г. относно депонирането на отпадъци („Директива 1999/31”). Комисията обвинява България, че не е предприела необходимите мерки, за да гарантира, че съществуващите в страната депа могат да продължат да действат от 16 юли 2009 г. нататък, само ако отговарят на изискванията на Директива 1999/31.

Със съдебното решение исканията на Комисията са уважени по отношение на чл. 14, букви а)- в) от Директива 1999/31. Що се отнася до последната буква г) на чл. 14 от Директива 1999/31 в решението е изтъкнато, че в своята реплика Комисията е оттеглила иска си.

Съгласно съдебното решение България не е изпълнила задълженията по чл. 14, букви а)- в) от Директива 1999/31, тъй като не е предприела необходимите мерки, за да може от 16 юли 2009 г. съществуващите на територията й депа за неопасни отпадъци да продължат да функционират, само ако отговарят на изискванията на Директива 1999/31.

Съдебното решение на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 23 април 2015 г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”) постанови своето решение по дело С-376/13, Европейската комисия срещу Република България.

Делото е за установяване на неизпълнение от страна на Република България на задължения, произтичащи от правото на Европейския съюз. То е свързано с наземното цифрово телевизионно радиоразпръскване.

Европейската комисия („ЕК”) критикува българската нормативна уредба, на основание на която през юни и юли 2009 г. от Комисията за регулиране на съобщенията („КРС”) са издадени разрешения за ползване на радиочестоти за наземно цифрово радиоразпръскване с национален обхват със срок 15 г. Според ЕК, действалото тогава национално законодателство не съответства на разпоредби от три директиви в областта на електронните съобщения.

СЕС установява изтъкнатите от ЕК нарушения.

Това е шестото дело, заведено от ЕК срещу Република България. До момента по три дела ЕК оттегли своя иск след представяне на писмена защита, по едно дело исканията на ЕК в по-голямата им част са отхвърлени от СЕС и по едно искът на ЕК е отхвърлен от СЕС.

Съдебното решение на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване. Неговото изпълнение трябва да започне незабавно и да завърши във възможно най-кратки срокове.

На 22 октомври 2015 г. Съдът на Европейския съюз постанови своето решение по дело С-185/14, „Изипей” АД и „Финанс инженеринг” АД, образувано по преюдициално запитване на Върховния административен съд („ВАС”) във връзка с тълкуване на Директива 97/67/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 декември 1997 г. относно общите правила за развитието на вътрешния пазар на пощенските услуги в Общността и за подобряването на качеството на услугата („Директива 97/67”), както и на чл. 106 и чл. 107 от Договора за функционирането на Европейския съюз („ДФЕС”).

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между , „Изипей” АД и „Финанс инженеринг” АД - жалбоподатели, и Министерският съвет, и Националният осигурителен институт- ответници по жалба за отмяна на разпоредби от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, свързани с изплащането от „Български пощи” ЕАД на пенсиите и добавките към тях от държавното обществено осигуряване.

Относно първия преюдициален въпрос на ВАС Съдът на Европейския съюз приема, че дейността на държавата по изплащане на пенсиите и добавките към тях чрез оператора на универсалната пощенска услуга не попада в приложното поле на Директива 97/67.

На втория преюдициален въпрос Съдът на Европейския съюз отговаря в смисъл, че дори изплащането на пенсии чрез „Български пощи” ЕАД да представлява икономическа дейност по чл. 107, параграф 1 от ДФЕС, тази разпоредба не би следвало да се приложи, при условие че от националния съд бъде установено, че:

·      тази услуга е от общ икономически интерес

и

·      компенсацията за нея представлява насрещната престация, която предприятието, натоварено с нейното извършване, получава.

В хода на производството по делото българското правителство поддържа, че тази дейност на „Български пощи” ЕАД представлява неразделна част от дейността на държавата по изплащане на пенсиите и добавките към тях от държавното обществено осигуряване.

Съдебното решение на Съда на Европейския съюз има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

Със своето Решение от 15 октомври 2015 г. по дело С- 306/14, „Биовет” АД, образувано по преюдициално запитване на Върховния административен съд, Съдът на Европейския съюз се произнася по въпроси във връзка с тълкуването на Директива 92/83/ЕИО на Съвета от 19 октомври 1992 година за хармонизиране на структурата на акцизите върху алкохола и алкохолните напитки („Директива 92/83/ЕИО”).

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между директора на Агенция „Митници“ и „Биовет“ АД по повод облагането с акциз на етиловия алкохол, използван от това дружество за почистване и дезинфекция в рамките на дейността за производство на лекарства. Дружеството иска възстановяване на платения акциз за етилов алкохол, използван за тези цели.

Съдът на Европейския съюз преформулира отправените от Върховния административен съд първи и втори въпрос, като намира, че националната юрисдикция по същество иска да се установи дали член 27, параграф 1, буква г) от Директива 92/83/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в тази разпоредба задължение за освобождаване от акциз се прилага за етиловия алкохол, използван за почистване и/или дезинфекция на оборудване и помещения, служещи за производството на лекарства.

Съдът на Европейския съюз приема, че отговорът е утвърдителен.

Предвид това, Съдът на Европейския съюз счита, че не следва да се отговаря на третия поставен въпрос.

Съдебното решение на Съда на Европейския съюз има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

С Решение от 12 юни 2014 г. по дело С-330/13, Лукойл Нефтохим Бургас, образувано по преюдициално запитване на Административен съд – гр. Бургас, Съдът на Европейския съюз („СЕС”) се произнася по поставени преюдициални въпроси във връзка с тарифно класиране на стока в позиции от Комбинираната номенклатура на Европейския съюз („Комбинираната номенклатура”). Правителството на Република България участва в производството по това дело. Тезите, поддържани от българската страна, в значителна степен съответстват на мотивите и изводите на СЕС.

В своето решение СЕС приема, че критерият, по който продукт с характеристики като на този в главното производство следва да се класира в позиция 2707 или в позиция 2710 от Комбинираната номенклатура, е тегловното съотношение на ароматните съставки спрямо неароматните.

На второ място СЕС посочва, че понятието „ароматни съставки“, фигуриращо в глава 27 от Комбинираната номенклатура, трябва да се тълкува като по-широко от понятието „ароматни въглеводороди“.

СЕС  определя, че по принцип националните юрисдикции са тези, които следва да решат кой е най-подходящият метод за определяне на съдържанието на ароматните съставки в даден продукт с оглед на класирането му по Комбинираната номенклатура.

Според СЕС точка 1 от Обяснителните бележки към Комбинираната номенклатура за подпозиции 2707 99 91 и 2707 99 99 трябва да се тълкува като неизчерпателна, така че продукт, който попада в позиция 2707 от посочената комбинирана номенклатура, но не може да се класира в конкретна подпозиция, трябва да се класира в подпозиция 2707 99 99 от Комбинираната номенклатура.

Решението на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

На 5 юни 2014г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”) постанови своето решение по дело С- 198/12, Европейската комисия срещу Република България. Това е второто дело, заведено от Европейската комисия срещу Република България. Делото е за установяване на неизпълнение от страна на Република България на задължения, произтичащи от правото на Европейския съюз, в областта на енергетиката. Комисията моли Съда да установи, че Република България не е изпълнила задължение, предвидено в разпоредби от Регламент № 715/2009 относно условията за достъп до газопреносни мрежи за природен газ, за предоставяне на услуги за виртуален пренос на газ в обратна посока в полза на всички участници на пазара.

СЕС постановява, че процесните разпоредби на Регламент № 715/2009 не установяват

задължение за предлагане на виртуален капацитет за обратен пренос на газ и отхвърля иска на Европейската комисия.

Тезите на българското правителство по делото са потвърдени в съдебното решение.

Съдебното решение на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

Със своето Решение от 5 юни 2014 г. по дело С- 146/14 PPU, Махди, образувано по преюдициално запитване на Административен съд София-град („АССГ”), Съдът на Европейския съюз („СЕС“) тълкува съдържанието на член 15 от Директива 2008/115/ЕО относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни („Директива 2008/115“, „Директивата”).

Преюдициалното запитване на АССГ е отправено в рамките на административно дело, образувано по представена преписка от директора на дирекция „Миграция“ при Министерство на вътрешните работи с искане АССГ служебно да се произнесе по продължаването на задържането на суданския гражданин г‑н Махди в Специален дом за временно настаняване на чужденци в с. Бусманци.

Делото е разгледано от СЕС по реда на спешното производство и българското правителство участва в него.

Със своето Решение СЕС постановява, че член 15, параграфи 3 и 6 от Директива 2008/115/ЕО, във връзка с членове 6 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че всяко решение на компетентния орган, с което към момента на изтичане на максималния срок на първоначално задържане на гражданин на трета страна се определят по-нататъшните действия във връзка с това задържане, трябва да се издава във формата на писмен акт, съдържащ фактическите и правните основания за това решение.

Също така, съгласно член 15, параграфи 3 и 6 от Директивата контролът, който трябва да упражни съдебният орган, сезиран с искане за продължаване на задържането на гражданин на трета страна, трябва да позволява на този орган да се произнася по същество във всеки индивидуален случай за продължаване на задържането, за замяната му с по-лека принудителна мярка или за освобождаването на този гражданин. Въпросният орган съответно е компетентен да вземе решението си въз основа на фактите и доказателствата, посочени от сезиралия го административен орган, както и въз основа на фактите, доказателствата и съображенията, евентуално представени пред него в тази процедура.

Според СЕС член 15, параграфи 1 и 6 от Директива 2008/115 не допуска национална правна уредба, съгласно която първоначалният шестмесечен срок на задържане може да бъде продължаван с единственото съображение, че съответният гражданин на трета страна е без документи за самоличност. СЕС посочва, че единствено запитващата юрисдикция е компетентна да извърши индивидуална преценка на фактическите обстоятелства по делото, за да определи дали спрямо този гражданин може ефективно да се приложи по-лека принудителна мярка или съществува опасност той да се укрие.

СЕС приема, че в съответствие с член 15, параграф 6, буква а) от Директива 2008/115, когато гражданин на трета страна не е получил документ за самоличност, който би дал възможност за извеждането му от съответната държава членка, извод за „липса на съдействие“ от негова страна може да се направи единствено ако преценката на поведението на този гражданин през срока на задържането му покаже, че той не е съдействал за осъществяването на операцията по извеждане и че в резултат от това поведение е вероятно операцията да продължи по-дълго от предвиденото, което запитващата юрисдикция следва да провери.

С Решението си СЕС също така постановява, че съгласно Директива 2008/115 държавата членка не може да бъде задължена да издаде самостоятелно разрешение за пребиваване или друго разрешение, което дава право на престой, на гражданин на трета страна, който няма документи за самоличност и не е получил такива от своята страна по произход, след като националният съд го освободи по съображението, че вече не съществува разумна възможност за извеждане по смисъла на член 15, параграф 4 от Директивата. Все пак в подобни случаи тази държава членка трябва да издаде на въпросния гражданин писмено потвърждение за положението му.

Съдебното решение на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него. 

На 13 март 2014г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”, „Съда”) постанови своето решение по съединени дела С- 29/13 и С- 30/13, „Глобъл Транс Лоджистик“ ООД, образувани по преюдициални запитвания на Административен съд София-град във връзка с тълкуване на разпоредбите на чл. чл. 243 и 245 от Регламент (ЕИО) № 2913/92 на Съвета от 12 октомври 1992 г. относно създаване на Митнически кодекс на Общността („Регламент № 2913/92”), както и на чл. 181а, параграф 2 от Регламент (ЕИО) № 2454/93 на Комисията от 2 юли 1993 г. за определяне на разпоредби за прилагане на Регламент № 2913/92 („Регламент № 2454/93”).

На отправените преюдициални въпроси Съдът отговоря в смисъл, че решение- уведомление, прието от митнически орган с предмет установяване на нова митническа стойност на стоките на основание чл. 30, параграф 2, буква б) от Регламент № 2913/92, с последица определянето на допълнително задължение за данък върху добавената стойност за декларатора, представлява обжалваем акт по чл. 243 от Регламент № 2913/92. С оглед на общите принципи за правото на защита и силата на пресъдено нещо, чл. 245 от Регламент №2913/92 допуска национална правна уредба, която предвижда два отделни способа за оспорване на решенията на митническите органи, при положение че посоченото законодателство не нарушава нито принципа на равностойност, нито принципа на ефективност. Съдът постановява, че чл. 243 от Регламент № 2913/92 не предвижда като условие за допустимост на съдебното производство по обжалване на решения, приети на основание чл. 181а, параграф 2 от Регламент № 2454/93, изискването за предварително изчерпване на възможността за оспорване на тези решения по административен ред. Според Съда чл. 181а, параграф 2 от Регламент № 2454/93 трябва се разбира в смисъл, че решение, прието на основание на този член, трябва да се счита за окончателно и подлежащо на обжалване по съдебен ред дори и да е издадено без на заинтересованото лице да е предоставена възможност да бъде изслушвано и да представи възражения. Според Съда, когато на заинтересованото лице не е предоставена възможност да бъде изслушано и да представи възражения, националният съд следва да определи с оглед на особеностите на конкретното дело и в светлината на принципите на равностойност и ефективност дали обжалваното решение трябва да бъде отменено на това основание или да върне преписката на компетентния административен орган.

Позицията, която българското правителство поддържа в хода на съдебното производство по съединените дела, съответства на постановеното от Съда.

Съдебното решение на Съда има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

На 13 март 2014 г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”) постанови решение по дело С-107/13, „Фирин” ООД, образувано по преюдициално запитване на Административен съд – Велико Търново.

Отправените преюдициални въпроси са в две различни области, регулирани от Директива 2006/112/ЕО относно общата система на ДДС („Директивата за ДДС”). Първият, вторият и третият въпроси са относно отказа да се признае право на приспадане на ДДС във връзка с извършено авансово плащане, когато доставката в крайна сметка не е извършена. Четвъртият и отчасти третият въпрос се отнасят до солидарната отговорност на данъчно задължените лица за плащането на дължим от друго лице ДДС.

СЕС постановява, че преюдициалните въпроси, свързани със солидарната отговорност за плащането на дължимия от друго лице данък, са недопустими, тъй като очевидно нямат връзка с предмета на спора по главното производство.

На останалите въпроси СЕС отговаря, че чл. 65, чл. 90, параграф 1, чл. 168, буква a), чл. 185, параграф 1 и чл. 193 от Директивата за ДДС трябва да се тълкуват в смисъл, че изискват да се коригира приспадането на ДДС, извършено от получателя по фактура, издадена за авансово плащане във връзка с доставка на стоки, когато при обстоятелства като тези по главното производство тази доставка не е извършена, и това въпреки че доставчикът все още дължи този данък и не е възстановил авансово платената сума.

Българското правителство участва в дело С-107/13, „Фирин” ООД. Тезите, поддържани от българската страна, в значителна степен съответстват на мотивите и изводите на СЕС.

Съдебното решение има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

На 13 февруари 2014г. Съдът на Европейския съюз („СЕС”) постанови своето решение по дело С- 152/12, Европейската комисия срещу Република България, образувано по искова молба, предявена от Европейската комисия („Комисията”) във връзка с неизпълнение от страна  на Република България на задълженията по чл. 7, параграф 3 и чл. 8, параграф 1 от Директива 2001/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2001г. относно разпределянето на капацитета на железопътната инфраструктура и събирането на такси за железопътната инфраструктура („Директива 2001/14/ЕО”).

Със съдебното решение исканията на Комисията са частично уважени.

Съгласно съдебното решение България не е изпълнила задължението си по чл. 7, параграф 3 от Директива 2001/14/ЕО, само доколкото при изчисляването на таксите за минималния пакет достъп до железопътната инфраструктура е позволила да бъдат включени разходи за заплати на персонала и социалноосигурителните вноски. Според СЕС тези разходи не могат да бъдат считани за произтекли директно вследствие на извършването на влаковата услуга.

В останалата си част искът по чл. 7, параграф 3 от Директива 2001/14/ЕО, както и искът по чл. 8, параграф 1 от същата директива са отхвърлени.

Съдебното решение на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване.

С Решение от 13 февруари 2014 г. по дело С-18/13, „Макс Пен” ЕООД, образувано по преюдициално запитване на Административен съд София - град, Съдът на Европейския съюз („СЕС”) се произнася по поставени преюдициални въпроси относно тълкуването на разпоредби от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност („Директивата 2006/112”). Правителството на Република България участва в производството по това дело. Тезите, поддържани от българската страна, в значителна степен съответстват на мотивите и изводите на СЕС.

В Решението СЕС приема, че Директива 2006/112 не допуска данъчно задължено лице да извърши приспадане на ДДС, начислен в издадените от доставчик фактури, когато, въпреки че услугата е била доставена, се установява, че тя не е била действително извършена от този доставчик или от негов подизпълнител. За да се откаже правото на приспадане на ДДС, следва да са изпълнени две условия - обстоятелствата по случая да сочат за наличието на измама и въз основа на обективните данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама.

Според СЕС когато националните юрисдикции имат задължение или възможност служебно да съобразят правни основания, изведени от задължителна норма на националното право, те трябва да направят това и по отношение на задължителна норма на правото на Съюза като нормата, която изисква да се откаже признаването на правото на приспадане на ДДС, ако въз основа на обективни данни се установи, че се прави позоваване на това право с измамна цел или с цел злоупотреба. При преценката на наличието на измама или злоупотреба националният съд следва да тълкува националното право, доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на Директива 2006/112.

СЕС определя, че Директива 2006/112 допуска държава- членка да изисква от всяко данъчно задължено лице да съблюдава съвкупността от националните счетоводни стандарти, съответстващи на международните счетоводни стандарти, стига приетите в този смисъл мерки да не надхвърлят необходимото за постигането на целите да се осигури правилното събиране на данъка и предотвратяването на измамите. Според СЕС Директива 2006/112 не допуска национална разпоредба, съгласно която услугата се счита за извършена на датата, на която възникват условията да бъде признат приходът от съответната доставка.

Решението на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

Със своето Решение от 12 септември 2013 г. по дело С- 434/12, Слънчева сила, образувано по преюдициално запитване на Административен съд София-град, Съдът на Европейския съюз („СЕС“) тълкува съдържанието на разпоредбата на чл. 4, параграф 8 от Регламент (ЕС) № 65/2011 на Комисията от 27 януари 2011 година за определяне на подробни правила за прилагане на Регламент (ЕО) № 1698/2005 на Съвета по отношение на прилагането на процедури за контрол, както и кръстосано спазване по отношение на мерките за подпомагане на развитието на селските райони („Регламент № 65/2011“).

СЕС приема, че чл. 4, параграф 8 на Регламент № 65/2011 трябва да се тълкува в смисъл, че условията за прилагането му имат обективен и субективен елемент. Във връзка с обективния елемент националната юрисдикция трябва да разгледа обективните обстоятелства в конкретния случай, въз основа на които може да се направи извод, че целта, преследвана със схемата за подпомагане от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони („ЕЗФРСР“), няма да може да бъде постигната. Във връзка със субективния елемент националната юрисдикция трябва да разгледа обективните доказателства, които позволяват да се направи извод, че с изкуственото създаване на необходимите условия за получаване на плащане въз основа на схемата за подпомагане от ЕЗФРСР кандидатът за това плащане е смятал единствено да получи облага в противоречие с целите на тази схема. Подобно намерение на кандидата може да бъде обосновано не само с обстоятелства като правните, икономическите и/или личните връзки между лицата, участващи в сходните инвестиционни проекти, но и с улики, свидетелстващи за наличието на умишлена координация между тези лица.

Според СЕС чл. 4, параграф 8 от Регламент № 65/2011 не допуска да бъде отказано плащане по схемата за подпомагане от ЕЗФРСР единствено поради това че инвестиционен проект, който кандидатства за подпомагане по тази схема, е функционално несамостоятелен или че съществува правна свързаност между кандидатите за такова подпомагане, без да се вземат предвид другите обективни елементи по конкретния случай.

В хода на производството по това преюдициално дело българското правителство по- същество поддържа тезата, която СЕС е възприел в постановеното решение.

Съдебното решение на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него. 

С Решение от 18 юли 2013 г. по дело С- 78/12, „Евита - К”ЕООД, образувано по преюдициално запитване на Административен съд София - град, Съдът на Европейския съюз („СЕС”) се произнася по поставени преюдициални въпроси относно тълкуването на член 14, параграф 1, член 178, буква а), член 185, параграф 1, член 226, точка 6 и член 242 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност („Директивата за ДДС”).

Правителството на Република България участва в производството по дело С-78/12.

В Решението СЕС приема, във връзка с упражняването на правото на приспадане на ДДС, че понятието „доставка на стоки“ по смисъла на Директивата за ДДС и доказването на действителното осъществяване на такава доставка не са свързани с формата на придобиване на право на собственост върху съответните стоки. Запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказване да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по спора, за да определи дали разглежданите доставки на стоки са действително осъществени и дали съответно за тях може да бъде упражнено право на приспадане.

Според СЕС член 242 от Директивата за ДДС не изисква от данъчнозадължени лица, които не са земеделски производители, да отчитат счетоводно предмета на извършваните от тях доставки на животни, и да доказват контрола върху животните в съответствие с международен счетоводен стандарт IAS 41, „Земеделие“.

СЕС определя, че член 226, точка 6 от Директивата за ДДС не изисква от данъчнозадължените лица, извършващи доставки на животни, за които се прилага система за идентификация и регистрация, да посочват ушните марки на животните върху фактурите за доставки.

Съдът приема, че член 185, параграф 1 от Директивата за ДДС допуска да се коригира сумата на подлежащия на приспадане ДДС само ако съответното данъчно задължено лице преди това е получило право да приспадне този данък при условията, предвидени в член 168, буква а) от Директивата.

Решението на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

С Решение от 18 юли 2013 г. по дело С- 124/12, „Ей и Ес – 3С Марица изток I”ЕООД, образувано по преюдициално запитване на Административен съд- Пловдив, Съдът на Европейския съюз („СЕС”) се произнася по поставени преюдициални въпроси относно тълкуване на член 168, буква а) и член 176 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност („Директивата за ДДС”)

Правителството на Република България не участва в производството по дело С-124/12.

В Решението СЕС приема, че член 168, буква а) и член 176, втора алинея от Директивата за ДДС, не допускат национално законодателство, по силата на което данъчно задължено лице, което прави разходи за транспортни услуги, работно облекло, предпазни средства и командировки на лица, полагащи труд за това данъчно задължено лице, няма право на приспадане на ДДС за тези разходи, с мотива че посочените лица са му предоставени от друго дружество, макар посочените разходи да могат да се разглеждат като тясно и непосредствено свързани с общите разходи за цялостната икономическа дейност на данъчно задълженото лице.

Според СЕС член 176, втора алинея от Директивата за ДДС не допуска в момента на присъединяването си към ЕС държава членка да въведе ограничение на правото на приспадане по силата на разпоредба, която предвижда изключване на това право по отношение на стоки и услуги, предназначени за безвъзмездни доставки или за дейности, различни от икономическата дейност на данъчно задълженото лице, когато такова изключване не е било предвидено до датата на присъединяването. Националната юрисдикция трябва да тълкува обсъжданите в главното производство национални разпоредби във възможно най-голяма степен в съответствие с правото на Съюза. Ако евентуално такова тълкуване се окаже невъзможно, националната юрисдикция е длъжна да не прилага тези разпоредби поради несъвместимост с член 176, втора алинея от Директивата за ДДС.

Решението на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

С Решение от 18 юли 2013 г. Съдът на Европейския съюз („Съда”) се произнася по съединени дела С-584/10 Р, С-593/10 Р и С-595/10 Р Европейската комисия, Съветът на Европейския съюз, Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия срещу Yassin Abdullah Kadi.

По горепосочените дела се обжалва решение на Общия съд на Европейския съюз (ЕС), постановено по жалба на за отмяна на регламент за налагане на ограничителни мерки, насочени срещу физически лица и образувания, свързани с Осама бен Ладен, мрежата на Ал Кайда и талибаните.

В делата се поставя теоретичният въпрос за отношението между правото на ЕС и международното право, по-специално Устава на ООН. Те повдигат и сериозен практически въпрос относно запазването на ефикасността на мерките на ООН срещу Осама бен Ладен, мрежата на Ал Кайда и талибаните.

Република България участва в делата в подкрепа на исканията на Европейската комисия, Съвета на Европейския съюз и Обединеното кралство.

Съдът приема, за разлика от Общия съд, че по-голямата част от мотивите за включването на г-н Kadi в списъка на лицата, срещу които се налагат ограничителни мерки, са достатъчно ясни и точни, за да се позволи упражняване на правото на ефективна съдебна защита, както и на съдебния контрол за законосъобразност. Въпреки това, според Съда нито едно от твърденията, представени от Комитета по санкциите на Съвета за сигурност на ООН, не е в състояние да обуслови приемането в рамките на Съюза на ограничителни мерки срещу г-н Kadi, тъй като или мотивите са недостатъчни, или липсват данни или доказателства в подкрепа на съответния мотив с оглед на обстоятелствените възражения на заинтересуваното лице. Следователно Съдът счита, че грешките при прилагане на правото, с които е опорочено обжалваното съдебно решение, не са в състояние да го обезсилят.

Съдът отхвърля жалбите на Европейската комисия, Съвета на Европейския съюз и Обединеното кралство.

Със своето Решение от 27 юни 2013 г. по дело С- 93/12, Агроконсултинг, образувано по преюдициално запитване на Административен съд София-град (АССГ), Съдът на Европейския съюз (СЕС) се произнася по въпроса дали принципите на равностойност и ефективност, както и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), допускат национална разпоредба като чл. 133, алинея 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между едноличен търговец и изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“— Разплащателна агенция, по повод на заявление за подпомагане по схемите на Общата селскостопанска политика на Европейския съюз.

Според АССГ в България е установена административна практика актовете на Разплащателната агенция във връзка с Общата селскостопанска политика да се издават от изпълнителния директор на фонда. На основание чл. 133, алинея 1 от АПК всички спорове във връзка с решенията на националния орган, компетентен за изплащането на селскостопанските помощи по линия на Общата селскостопанска политика на Европейския съюз, са подсъдни на един-единствен съд, а именно АССГ.

СЕС на практика потвърждава аргументите и изводите, изложени от българското правителство в писмените бележки и в устните състезания по дело С- 93/12.

СЕС приема, че принципите на равностойност и ефективност, както и чл. 47 от Хартата, допускат национална норма относно подсъдността като чл. 133, алинея 1 от АПК. СЕС допълва, че това е така при условие че способите, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, не се упражняват при по-неблагоприятни условия в сравнение с предвидените за способите за защита на правата, произтичащи от евентуално установените във вътрешното право схеми за подпомагане на земеделските производители, и при условие че не се създават на правните субекти процесуални неудобства, които да правят прекомерно трудно упражняването на правата, произтичащи от правото на Съюза. АССГ e компетентен да провери изпълнението на тези условия.

Съдебното решение на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него. 

Със своето Решение от 13 юни 2013 г. по преюдициално дело С- 62/12, Костов, образувано по преюдициално запитване на Административен съд – Варна, Съдът на Европейския съюз се произнася по въпрос във връзка с тълкуването на разпоредби на Директива 2006/112/ЕО относно общата система на данъка върху добавената стойност („Директивата за ДДС”).

Жалбоподателят по главното производство упражнява свободната професия на частен съдебен изпълнител. Лицето е регистрирано за целите на ДДС поради наличие на обстоятелства за задължителна регистрация. Впоследствие сключва договор за поръчка, по който има качеството на довереник. Спорът в областта на ДДС възниква от издадения от компетентния данъчен орган ревизионен акт, според който жалбоподателят е получил възнаграждение в замяна на облагаема доставка на услуга, извършил я е в качеството на регистрирано за целите на ДДС лице и следователно трябва да начисли данък върху получената сума. Жалбоподателят твърди, че услугата е извършена инцидентно и без връзка с независимата му икономическа дейност на частен съдебен изпълнител.

Съдът на Европейския съюз преформулира отправения от Административен съд – Варна въпрос, като намира, че националната юрисдикция по същество иска да се установи дали член 9, параграф 1 от Директивата за ДДС трябва да се тълкува в смисъл, че регистрирано за целите на ДДС лице поради дейността си като частен съдебен изпълнител трябва да бъде разглеждано като „данъчнозадължено лице“ по отношение на всяка друга инцидентно извършвана стопанска дейност.

Съдът на Европейския съюз на практика потвърждава аргументите и изводите, изложени от българското правителство в писмените бележки, като приема, че член 9, параграф 1 от Директивата за ДДС трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което вече е регистрирано за целите на ДДС поради упражняваната от него дейност като частен съдебен изпълнител, трябва да се счита за „данъчнозадължено лице“ по отношение на всяка друга икономическа дейност, която извършва инцидентно, при условие че тази дейност съставлява дейност по смисъла на член 9, параграф 1, втора алинея от Директивата за ДДС.

Съдебното решение на Съда на Европейския съюз има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

Със своето Решение от 6 юни 2013 г. по преюдициално дело С- 667/11, „Палтрейд” ЕООД, образувано по преюдициално запитване на Административен съд - Варна, Съдът на Европейския съюз се произнася по поставените преюдициални въпроси, свързани с митническото законодателство и по-специално антидъмпинговите мита.

Въпросите са относно условията за ретроактивно събиране на антидъмпинговите мита в рамките на Регламент за изпълнение (ЕС) № 723/2011 за разширяване обхвата на окончателното антидъмпингово мито, наложено с Регламент (ЕО) № 91/2009 върху вноса на някои скрепителни елементи от желязо или стомана с произход от Китайската народна република, върху вноса на някои скрепителни елементи от желязо или стомана, изпращани от Малайзия, с деклариран или не произход от Малайзия („регламентът за изпълнение“), след проведено разследване на заобикаляне по смисъла на член 13 от Регламент (ЕО) № 1225/2009 за защита срещу дъмпингов внос от страни, които не са членки на Европейската общност ( „основният регламент“).

Съдът на Европейския съюз на практика потвърждава аргументите и изводите, изложени от българското правителство в писмените бележки и в съдебното заседание по делото, като приема, че член 14, параграф 5 от основния регламент трябва да се тълкува в смисъл, че условия и ред за регистрация като тези в Българската интегрирана митническа информационна система са в съответствие с посочената разпоредба и при това положение са достатъчни за ретроактивното събиране на антидъмпинговото мито в приложение на член 1 от регламента за изпълнение в резултат от разследване, при което е установено заобикаляне на наложените от Съвета на Европейския съюз окончателни антидъмпингови мита.

Съдът на Европейския съюз приема, че при внос на някои скрепителни елементи от желязо или стомана с произход от Китайската народна република приложимото окончателно антидъмпингово мито, доколкото дружеството-износител не попада сред изрично изброените в съответния регламент производители, следва да бъде ставката, приложима  за всички останали дружества, а именно 85,0 %.

Съдебното решение на Съда на Европейския съюз има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

На 23 юни 2011 г. правителството на Република България сезира Общия съд на Европейския съюз с жалба срещу решение на Европейската комисия за изключване от финансиране от страна на Европейския съюз („ЕС”) на някои разходи, направени от държавите-членки в рамките на Европейския фонд за ориентиране и гарантиране на земеделието (ФЕОГА), секция „Гарантиране”, на Европейския фонд за гарантиране на земеделието (ЕФГЗ) и на Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР) в частта относно Република България.

С горепосоченото решение по отношение на Република България се изключват от финансиране от страна на ЕС разходи в размер на приблизително 27 млн. евро. В рамките на ЕФГЗ Европейската комисия е направила корекция от 10% за разходите на Схемата за единно плащане на площ, а в рамките на ЕЗФРСР е направила корекция от 10% за разходите по мерките включени в Ос 2 "Подобряване на околната среда и природата" и корекция от 5% за разходите по мярката „Доплащания към директните плащания”.

Със своята жалба българското правителство моли Общият съд да отмени решението на Комисията в частта от него относно Република България или да намали двете корекции от 10% на 5%.

Въз основа на жалбата е образувано дело Т-335/11 пред Общия съд.

На 17 май 2013 г. Общият съд постанови решение по дело Т-335/11.

Общият съд отхвърли жалбата на българското правителство.

Със своето Решение от 8 май 2013 г. по преюдициално дело С- 142/12, Маринов, образувано по преюдициално запитване на Административен съд - Варна, Съдът на Европейския съюз се произнася по поставените преюдициални въпроси, свързани с преустановяването на облагаемата икономическа дейност на данъчно задължено лице, произтичащо от дерегистрацията му по ДДС, и определянето на данъчната основа на наличните към датата на дерегистрацията активи.

Съдът на Европейския съюз на практика потвърждава аргументите и изводите, изложени в писмените бележки на българското правителство, като приема, че чл. 18, буква в) от Директивата за ДДС се отнася и до преустановяването на облагаемата икономическа дейност, произтичащо от дерегистрацията по ДДС на данъчно задълженото лице, и че чл. 74 от Директивата за ДДС има непосредствено действие.

Съдът на Европейския съюз приема, че чл. 74 от Директивата за ДДС не допуска национална разпоредба, която предвижда, че в случай на преустановяване на облагаемата икономическа дейност данъчната основа на доставката е пазарната цена на наличните към датата на това преустановяване активи.

Същевременно обаче, Съдът на Европейския съюз въз основа на своята практика прави заключение, че данъчната основа на доставката в случай на преустановяване на облагаемата икономическа дейност е остатъчната стойност на въпросните активи, определена към момента на преустановяването. Поради това, тази остатъчна стойност следва да отчита промяната на стойността на тези активи от датата на тяхното придобиване до датата на преустановяването на дейността.

Съгласно чл. 27, ал. 3 от българския Закон за ДДС данъчната основа на наличните към датата на дерегистрацията активи е пазарната им цена. Ето защо Съдът на Европейския съюз постановява, че Административен съд - Варна следва да провери дали „пазарната цена“ по смисъла на тази разпоредба, тълкувана и прилагана от българската данъчна администрация, съответства на практика на остатъчната стойност на активите към датата на преустановяване на облагаемата икономическа дейност.

С Решение от 18 април 2013 г. по дело С- 247/12, Мустафа образувано по преюдициално запитване на Върховен административен съд, Съдът на Европейския съюз („СЕС”) се произнася по поставени преюдициални въпроси във връзка с тълкуване на чл. 2, параграф 1 от Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 г. относно закрила на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател (кодифицирана версия) („Директива 2008/94”).

СЕС приема, че Директива 2008/94 не задължава държавите членки да гарантират вземанията на работниците и служителите на всеки етап от производството по несъстоятелност на техния работодател. Според СЕС Директива 2008/94 допуска държавите- членки да гарантират само вземанията на работниците и служителите, които са възникнали преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, дори и това решение да не постановява прекратяването на дейността на работодателя.

Съдебното решение на СЕС има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

Позицията, която българското правителство поддържа в хода на съдебното производство по делото, съответства на постановеното от Съда. 

С Решение от 11 април 2013 г. по дело С- 138/12, Руседеспред образувано по преюдициално запитване на Административен съд – град Варна, Съдът на Европейския съюз се произнася по поставени преюдициални въпроси във връзка с тълкуване на принципа на данъчен неутралитет и чл. 203 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност.

Съдът приема, че принципът на неутралитет на ДДС, не допуска да се откаже на доставчика по освободена доставка възстановяване на неправилно фактурирания на неговия клиент ДДС, по съображение че този доставчик не е коригирал сгрешената фактура. Съдът аргументира този извод с наличието на влязъл в сила ревизионен акт, с който на получателя по доставката е отказано право на приспадане на ДДС, поради което режимът на корекция, предвиден в националния закон, вече не е приложим.

Също така, Съдът на Европейския съюз постановява, че данъчно задължено лице може да се позове на принципа на неутралитет на ДДС, за да се противопостави на разпоредба на националното право, съгласно която за възстановяването на неправилно фактурирания ДДС е необходимо сгрешената фактура да бъде коригирана.

Съдебното решение на Съда на Европейския съюз има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

Със своето Решение от 7 март 2013 г. по дело С-19/12, Ефир, образувано по преюдициално запитване на Върховния административен съд (ВАС), Съдът на Европейския съюз („Съда”) се произнася по въпроси във връзка с тълкуването на разпоредби на Директива 2006/112/ЕО относно общата система на ДДС („Директивата за ДДС”).

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор по повод на ревизионен акт, с който на дружество е определен допълнителен ДДС. По делото са налице насрещни доставки - от една страна, учредяване на право на строеж— освободена доставка до изграждане на сгради в груб строеж, и от друга страна, предоставяне на строителни услуги.

Съдът преформулира преюдициалните въпроси.

Според Съда, когато в полза на дружество е учредено право на строеж за построяването на сгради като насрещна престация за услуги по изграждането на обекти на недвижима собственост, които дружеството се задължава да предаде в завършен вид на учредителите на правото на строеж, членове 63 и 65 от Директивата за ДДС допускат ДДС за строителните услуги да бъде изискуем от момента на учредяване на правото на строеж, щом към момента на учредяване на това право всички релевантни елементи на бъдещите доставки на услуги са вече известни. При обстоятелства като тези в главното производство, при които доставките не са осъществени между свързани лица по смисъла на член 80 от Директивата за ДДС, членове 73 и 80 от същата директива не допускат национална разпоредба, съгласно която, ако насрещната престация на доставка е определена изцяло в стоки или услуги, данъчната основа на доставката е пазарната стойност на предоставените стоки или услуги.

Съдът постановява, че членове 63, 65 и 73 от Директивата за ДДС имат непосредствено действие.

С решения от 31 януари 2013 г. по дело С- 642/11, Строй транс и по дело С-643/11, ЛВК, образувани по преюдициални запитвания на Административен съд – град Варна, Съдът на Европейския съюз се произнася по поставени преюдициални въпроси във връзка с отказ да се признае право на приспадане на данък върху добавената стойност по съображение, че не е доказано действително извършване на доставките.

Съдът приема, че по смисъла на Директивата за ДДС, данък върху добавената стойност се дължи от начислилото го във фактура лице независимо от действителното наличие на облагаема сделка. Фактът, че в съставен на издателя на фактурата ревизионен акт данъчната администрация не е извършила корекция на декларирания от него данък, не може да обоснове извод, че данъчният орган е признал, че фактурата съответства на действително извършена облагаема сделка.

Също така, Съдът на Европейския съюз приема, че Директивата за ДДС, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на данък върху добавената стойност, платен за получена доставка, по съображение че липсва действително извършена облагаема сделка, независимо че в съставен на издателя на същата фактура ревизионен акт не е направена корекция на декларирания от последния данък.

Съдът допълва, че в хипотеза на данъчна нередност, извършена от издателя на фактурата или от доставчици нагоре по веригата, националният съдия следва да установи въз основа на обективни данни, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че сделката е част от измама с ДДС.

Тезите, поддържани от българското правителство в хода на производството по делата, съответстват на постановеното от Съда.

Съдебното решение на Съда на Европейския съюз има задължителна сила от деня на неговото обявяване, като националната юрисдикция следва да се произнесе по главното производство в съответствие с него.

Със своето Решение от 6 декември 2012 г. по дело С-285/11, Боник, образувано по преюдициално запитване на Административен съд Варна, Съдът на Европейския съюз („Съдът”) се произнася по поставени десет преюдициални въпроса във връзка с тълкуването на членове 2, 9, 14, 62, 63, 167, 168 и 178 на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност („Директива 2006/112/ЕО”).

Съдът намира, че зададените въпроси следва да бъдат разгледани заедно. Запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО, както и принципите на пропорционалност, равно третиране и правна сигурност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат при обстоятелства като разглежданите по главното производство на данъчно задължено лице да бъде отказано правото да приспадне ДДС по доставка на стоки, поради това че заради обстоятелства, свързани с извършени преди тази доставка сделки, се счита, че тази доставка не е реално осъществена.

В отговор на отправените преюдициални въпроси, Съдът постановява, че членове 2, 9, 14, 62, 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство не допускат на данъчно задължено лице да бъде отказано правото да приспадне данъка върху добавената стойност за доставката на стоки, с оглед на това, че поради измами или нередности, извършени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, се счита, че последната не е била реално осъществена. Изключение прави случаят, когато въз основа на обективни данни е доказано, че това данъчно задължено лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от измама с данък върху добавената стойност, извършена нагоре или надолу по веригата от доставки, което следва да провери запитващата юрисдикция.

Със своето Решение от 29 ноември 2012 г. по дело С-262/11, Кремиковци, образувано по преюдициално запитване на Административен съд- София- град, Съдът на Европейския съюз („Съдът”) се произнася по поставени два преюдициални въпроса, свързани с приложимостта на разпоредбите на Европейското споразумение за асоцииране между Европейските общности и техните страни членки, от една страна, и Република България, от друга страна („Европейското споразумение за асоцииране”) относно държавни помощи, отпуснати на „Кремиковци” АД преди присъединяването на България към Европейския съюз. По- специално, запитването се отнася до тълкуване на  разпоредбата на член 9, параграф 4 от Протокол 2 към Европейското споразумение за асоцииране, на член 3 от Допълнителния протокол към него и на Решение № 3/2006 на Съвета по асоцииране Европейски съюз- България във връзка с възстановяването на тези държавни помощи.

На  отправените преюдициални въпроси Съдът отговоря в смисъл,  че по отношение на процедурата по възстановяване на предоставени на „Кремиковци“ АД преди присъединяването на България към Европейския съюз държавни помощи, приложение намира член 3 от Допълнителния протокол към Европейското споразумение за асоцииране („Допълнителния протокол”), както е изменен с Решение № 3/2006 на Съвета за асоцииране ЕС- България. В съответствие със същия член 3, компетентните български органи могат да приемат решение за възстановяването на държавни  помощи, които не отговарят на тези условия.

Съдът постановява, че решението на Европейската комисия, прието на основание член 3, втора алинея от Допълнителния протокол, не е задължителна предпоставка за възстановяването подобни държавни помощи от страна на компетентните български органи.

Позицията, която българското правителство поддържа в хода на съдебното производство по делото, съответства на постановеното от Съда.