На края на света: Съвременна поезия от България
На 31 октомври 2012 г. в Българския културен институт в Лондон се състоя официалната премиера на антологията съвременна българска поезия. Съставителят - Цветанка Еленкова и преводачът - Джонатан Дън представиха изданието и прочетоха стихове на български и английски пред гостите на събитието.
Водила съм се от амбицията да бъде показана българската поезия в контекста на съвременния европейски поетичен процес, казва съставителят. Еленкова посочва, че в избраните автори и стихотворения се усеща най-добре уникалността на българската поетическа традиция и разликите от съвременния европейски поток.
"На края на света: Съвременна поезия от България" е антология от осемнайсет български поети, писали и публикували от средата на миналия век до днес. Това не е антология от емблематични стихотворения, а по-скоро една тематична книга, която отразява търсенията и оригиналните разпознаваеми стилове на съвременната българска поезия - реминисценция на полиса и пейзажа.
Преводът е на Джонатан Дън, номиниран два пъти за най-престижните награди за превод на острова – IMPAC и Warwick.
Изданието на Shearsman Books е първото по-цялостно представяне на съвременна българска поезия на английски след като са изминали 20 години от американското издание "Clay and Star". То е ценно и с библиографията на преводи на английски на български поети.
В книгата са представени на български и в превод стихове на: Иван Теофилов, Цветан Марангозов, Константин Павлов, Любомир Левчев, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Илко Димитров, Силвия Чолева, Петър Чухов, Кристин Димитрова, Яна Букова, Цветанка Еленкова, Марин Бодаков, Йордан Ефтимов, Надя Радулова, Николай Атанасов
На корицата е използвана творба от българския художник Бойко Колев: „Пазители на светлината ”, добавена е и библиография на преводите на английски на български поети.
Изданието се осъществява с подкрепата нa Държавния културен институт и програмата в подкрепа на книгата на Министерството на културата.
С това събитие беше поставено и началото на второто издание на Лондонския фестивал на българската култура
интервю на Цветанка Еленкова по повод на премиерата тук и интервю в предаване на БНТ
по-долу са публикувани няколко от преводите от книгата
AT THE END OF THE WORLD
Contemporary Poetry from Bulgaria
Иван Теофилов
В леса
Щастлива пауза на духа. Съзвучно,
дълбоко-пъстро бдение в леса.
И всички звучни радости отекват
у мен като в насрещно огледало.
И всичко би изглеждало чудесно,
ако нещата бяха с траен разум,
а паметта ми бе неподатлива
на резки скокове…
Така едно
случайно срутване на здрач в листата
разбърка множественото у мен:
и сетива, и усети се гърчат и щрихират
(копирайки от Гоя ли?)
все тоя
подлец от остро разкривена креда.
(Мой мозък изтерзан! И тук, в леса ли
щрихираш гърбавите си човечета?)
И ме обзема първобитен гняв.
Кого ли ще сразя?
А там, в нетрайното,
трепти първоначалната невинност –
разкаяна метафора
на свян.
Ivan Teofilov
In the Woods
Happy pause of the spirit. Harmonious,
deeply variegated vigil in the wood.
And all sonorous joys resound
inside me as in a mirror opposite.
Everything would appear fine
if reason were lasting,
my memory impervious
to sudden jumps…
And so
an accidental collapse of dusk among the leaves
stirs everything inside me,
feelings and senses writhe, keep hatching
(a copy of Goya maybe)
this scoundrel
of sharply distorted chalk.
(O tormented brain! Are you hatching
your hunchbacked manikins in the woods as well?)
I am seized by primitive rage.
For whom shall I vanquish?
And yet there, in the ephemeral,
primary innocence trembles,
contrite metaphor
of shame.
Николай Кънчев
Дните на света все още се броят на пръсти
Има плуване по гръб с лице към Бога и се плува
затова, че неподвижната вода се заблатява…
И тогава голият е със запретнати ръкави:
трябва, вместо да се плува, да се пресушава блато.
Сякаш мъртъв си копае гроб от кладенец и иска
да го погребат като умрял, а не като удавник.
И молитвата е пресушаване, но на сълзите
чрез усмивка, затова и той накрая е усмихнат.
И в деня на светопреставлението се усеща,
че денят на сътворението също е бил нулев.
Nikolai Kanchev
The Days of the World Are
Still Counted on the Fingers
There is swimming on your back with your face towards God,
we swim because stagnant water turns marshy…
And then the naked one is with rolled up sleeves:
a marsh is for draining, not swimming.
Like a dead man digging a grave from a well and wanting
to be buried like someone who’s died, not drowned.
Prayer is a way of drying tears with a smile,
which is why in the end he too is smiling.
And on the day of the world event one senses
the day of creation has also been zero.
Биньо Иванов
Момент
Да не би
когато луната те прихване в бледния си гланц
и те налетят температурни тръпки и се окажеш първия
заселник в Антарктида
– някой ще отбяга в дън-гората, ще цапардоса два-
три бора без да слуша детски писък женски клетви
и буен огън ще организира между теб и ледните висулки?
В слънцето
когато се удариш и зацвърчат мишлета към плътта ти –
мислиш ли че някой ще напъне всичките си дробове,
ще избие мишото изчадие и ще изгони
плясъкаПисъкаПастта безпощадна?
Посегналите да те съхранят – къде са
и кои?
Спасен –
ще си ги спомниш ли в библиотеките да ги запишеш
в Почетната книга?
Измършавелите недоизтърбушени библиотеки
за които факлата се произвежда
в тоя
същия
момент?
Binyo Ivanov
Moment
Will it be
when the moon grabs you in its pale glaze
shuddering temperatures run into you and you turn out to be
the first to settle the Antarctic
someone will disappear into the darkest forest, slam into a pine
or two heedless of the cries of children curses of women
and organize a wild fire between you and the icicles?
In the sun
when you smack yourself and mice squeal in the direction of your flesh
do you think someone will strain their lungs to bursting
massacre the mouse monster and frighten off
the merciless splashScreamPest?
The ones struggling to preserve you—where are they
and who?
Safe at last
are you going to recall them in libraries, write them down
in the Book of Honour?
The emaciated, disembowelled libraries
whose torch is being fine-tuned
at this
precise
moment?
Екатерина Йосифова
Двуострият нож
Не е удобен за белене на ябълката.
Нито за подостряне на молива.
Нямам какво да му предложа
за намушкване, за наръгване,
дори за дялкане.
Мога обаче да го закача да виси
на стената, близо до мивката,
да оглежда с помътняващо презрение
неопасното ми обкръжение,
а аз и другите неща
да си живеем както досега, с едно наум
в атавистичните си подкория.
Ekaterina Yosifova
The Double-Edged Knife
It’s no good for peeling an apple
or sharpening a pencil.
I’ve nothing for it
to pierce, stab,
carve even.
But I can hang it on the wall,
next to the sink,
from where with muddy contempt
it can gaze at my unthreatening surroundings
while I and the other things
carry on living as before, a suspicion lingering
in our atavistic subcortices.
Петър Чухов
При черния бик
В пражката кръчма „При черния бик” приходите от
заведението се използват за финансиране на училището за
слепи, което се намира в съседство.
Чул съм
чел съм
и може би вярвам
че някои хора
правят чудеса
не става дума за светците
или за самия Исус Христос
а за чудотворната сила
спохождаща
обикновения човек
например
селянин от Тоскана
излекувал вола на съседа си
и той започнал
да дава мляко
домакиня от Пасау
зашила разпрания ръкав на мъжа си
и той никога повече
не посегнал да я бие
малко момченце от Смирна
разказало историята на баща си
и всички бездетни
се втурнали да раждат
ето сега и аз
съм в това положение –
седя
пия бира в „При черния бик”
и всяка моя глътка се превръща в буква
под пръстите на някой ученик
Petar Tchouhov
The Black Bull
The Black Bull is a pub in Prague, revenue from which
is used to fund a local school for blind people.
I have heard
I have read
and I may even believe
that some people
perform miracles
it’s not a question of the saints
or even Jesus Christ
but of the wonder-working strength
that visits
the ordinary man
to give an example
a villager in Tuscany
cured his neighbour’s ox
and the ox began
to give milk
a housewife in Passau
stitched up her husband’s torn sleeve
and he immediately
ceased to beat her
a small boy in Smyrna
told his father’s story
and all those without children
rushed to give birth
now here I am
in the same situation:
I sit
I drink
and every swig I take turns into a letter
under the fingers of some student
Яна Букова
Апология в понеделник по обяд
Неприятното е че повечето неща
имат вкуса на снега
Онзи първи вкус, първата хладна глътка
Дали в някакво незапомнено детство
или пристигайки от далечния юг
загребвайки с шепи
очаквайки нещо
неясно какво
вероятно на основата на захарта
и на добрата воля
Но дори и нищо неочаквайки
друго нищо някакво
неочаквайки
не този почти метафизичен вкус
на вода и на пепел
В такива случаи човечеството е почти на крачка
от изобретяването на сладоледа
Iana Boukova
Apology on Monday Lunchtime
The unpleasant thing is that most things
taste of snow
That initial taste, the first cool sip
Whether in some unremembered childhood
or arriving from the far south
scooping up handfuls
expecting something
unclear what
most probably on the basis of
sugar and good will
Or else expecting nothing at all
some other kind of nothing
expecting
not this virtually metaphysical taste of
water and ash
In such cases humankind is a step away
from inventing ice-cream
Йордан Ефтимов
Вход
Забиваш брадичка в пясъка,
за да усетиш твърдостта му.
Плуваш в него –
мек е като въздух.
Дишаш из вътрешността му –
кух е.
Зариваш се – до кръста,
след това до шия.
Накрая оставаш с една тръбичка –
за гледане навътре.
Отравяш се – бавно.
Награбваш две шепи пясък след това,
щедро ги натъпкваш догоре, изравняваш,
и после ги слагаш в устата си.
Дъвчеш.
А после плюеш.
И всяка песъчинка,
полепнала по устните, в очите,
ти напомня, че от мекотело
си израсъл до убиец.
Yordan Eftimov
Entry
You stick your chin in the sand
to feel its hardness.
You swim in it
—it is soft as air.
You breathe in its interior
—it is hollow.
You bury yourself to the waist,
then to the neck.
In the end you are left holding a straw
to look in with.
You slowly emerge.
Grab two handfuls of sand,
generously pack them down, level them off,
then stuff them in your mouth.
You chew.
Then spit.
Every particle of sand
stuck to your lips, in your eyes,
reminds you you have grown
from a mollusc into a killer.
Надя Радулова
Какво остава
ако от пролетта извадим ранната пролет, кишата,
минзухарите, възвишените и леки инфекции на носоглътката,
агнето, цялото кожа и кости – тепърва
Кристина Росети и Уилиям Блейк ще разчесват небесната вълна –
после постите, набъбващо зелени, после великата
пустиня април
от първия до последния ден,
после пристъпите на кръвта, на слънцето,
или пристъпите въобще; какво остава
ако от къщата извадим децата, или мисълта за децата,
пуха от възглавниците, плодовете и зеленчуците
от голямата кошница в ъгъла, ако извадим самия ъгъл, ъглите,
чудесните сребърни паяжини – приборите на времето –
само как ни обточва в своите лиги, как ни нарязва
на ситно – също нежните замърсявания
след края на храненето, отделянето,
размножителния сезон; какво остава
ако извадим рибята кост, заседнала в гърлото
на любовната лакома котка, виж я, още прескача
луната из двора, ала вече лишена от своята котешкост –
не е повече котка, а обръч от отчаяние,
къс коприна, подпален и хвърлен в средата на тъмното,
след което угасва дори и средата
и остава за миг само тъмното, но от тъмното
повече нищо не може да се извади,
нито пък да остане.
Nadya Radulova
What Is Left
if from spring we subtract early spring, slush,
crocuses, elevated and light infections of the nasopharynx,
lamb, all skin and bones—now
Christina Rossetti and William Blake will comb wool in the sky—
then the fast, swollen green, the great
desert of April
from the first day to the last,
attacks of blood, the sun,
or just attacks in general; what is left
if from the house we subtract the kids, or thought of kids,
the pillow down, fruit and vegetables
from the big basket in the corner, the corner itself, all corners,
the remarkable silver cobwebs—cutlery of time,
how it borders us with its drivel, chops us
into little pieces—and the tender remains
of a meal, the ablutions,
breeding season; what is left
if we subtract the fish bone stuck in the throat
of the loving, voracious cat, see how it hurdles
the moon in the yard, having lost its catliness,
it is no longer a cat, but a hoop of despair,
a piece of silk set on fire and thrown into the middle of the darkness,
after which even the middle goes out
and all that is left for a moment is the dark, but from the dark
nothing can be subtracted
or left.
Translation by Jonathan Dunne